— Хайде, Дан, да се връщаме към Еър Форс 1. Не те искам тук, когато островът започне да се разпада.
Бишоп отблъсна ръката му.
— Но аз не мога да напусна…
Някъде на изток се чу силен взрив, който сложи край на всички разговори. В небето се издигна огнена топка. Джефри проговори пръв:
— Сър, трябва да тръгвате.
Лицето на президента остана все така напрегнато и загрижено. Джефри знаеше, че човекът бе служил във Виетнам и не бе свикнал да бяга от опасността.
— Длъжен си — добави Том. — Нямаш право да рискуваш себе си, Дан. Вече си лишен от този лукс… откакто положи клетвата.
Президентът се преви под тежестта на аргументите. Трусовете ставаха все по-силни. По тухлените стени на резиденцията запълзяха пукнатини.
— Добре. Да вървим — стегнато каза той. — Но се чувствам като страхливец.
— Разпоредих се отзад да те чака кола — каза Елиът и когато президентът тръгна, съпровождан от двамата телохранители, се обърна към Джефри. — Отиваш с Бишоп. Погрижи се да се качи в самолета.
— Ами… ами вие?
Том отстъпи крачка назад.
— Ще събера колкото мога повече хора от делегацията и ще ги пратя на летището. — Преди да се обърне, той спря строгия си поглед върху асистента. — Погрижи се самолетът да излети, ако се появи и най-малка опасност за президента. Не ни чакай.
Джефри преглътна мъчително и кимна, след което побърза да настигне президента.
— Май китайците в крайна сметка са прави — промърмори на себе си Бишоп, като гледаше затъмненото слънце.
След затъмнението
Докато нощта се спускаше над града, Дорийн Маклауд си пробиваше път през разбития асфалт към Руския хълм. Носеха се слухове, че Армията на спасението е организирала там лагер. Молеше се да е истина. Гладна и жадна, тя трепереше в студената вечер, а неизменната мъгла пълзеше от залива към опустошения град. Земетресението най-сетне бе отминало с изключение на отделни остатъчни трусове. Пораженията вече бяха нанесени.
Изтощена и с треперещи крака, Дорийн погледна през рамо и се втренчи поразена в онова, което доскоро бе бляскав град, издигащ се над залива. Задушлив дим и сажди покриваха всичко. Пожарите осветяваха мъглата отдолу и създаваха зловещи ореоли над разрушенията. От мястото, където се намираше Дрийн, чак до морето Сан Франциско тънеше в развалини. Огромни пропасти разцепваха града, сякаш гигантски чук се бе стоварил отгоре.
Сирените продължаваха да вият, но вече нямаше какво да се спасява. Само няколко сгради изглеждаха непокътнати. Повечето се бяха сгромолясали или стърчаха без фасади и разкриваха разнебитените вътрешни помещения.
Дорийн бе потресена от броя трупове, покрай които мина по пътя нагоре. Раната на главата й кървеше, но все пак се бе отървала почти невредима. Сърцето й се късаше при вида на семействата, събрали се около изгорелите си домове и смазаните тела на близките си. Но откри у себе си онова, което бе забелязала у другите оцелели — сетивата й бяха притъпени от болката и шока.
На върха на следващия хълм видя ярка светлина — не огън, а чиста бяла светлина. Надеждата се събуди отново. Сигурно това бе лагерът на Армията на спасението. Продължи забързано нататък. Стомахът й се бунтуваше.
„0, моля те…“ Катереше се и пълзеше напред. Заобиколи един преобърнат автобус и се озова до източника на ярката светлина. Тълпа мъже, покрити с прах и мръсотия, копаеха в останките на някакъв склад. Бяха отворили контейнер с фенерчета и ги предаваха на останалите.
Нощта се спускаше бързо и светлината се превръщаше в насъщна необходимост.
Дорийн тръгна към тях. Може би щеше да получи фенерче.
Двама от мъжете се обърнаха към нея. Тя срещна погледите им, отвори наполовина уста да помоли за помощ, но забеляза твърдост в очите им.
Спря. Едва сега забеляза, че мъжете са облечени в еднакви дрехи. На гърбовете им имаше номера, над които бяха изписани думите КАЛИФОРНИЙСКА ИЗПРАВИТЕЛНА СИСТЕМА. Затворници. По лицата на мъжете се появиха широки усмивки.
Обърна се да побегне, но зад нея вече стоеше един от тях. Опита се да го удари, но той отблъсна ръката и и така силно я зашлеви през лицето, че тя падна на колене.
Ослепена от болката и шока, Дорийн чу как приближават и други.
— Не! — изстена тя и се сви на кълбо.
— Оставете я — излая нечий глас. — Нямаме време. Трябва да се разкараме от шибания град, преди да е довтасала Националната гвардия.
В отговор се разнесе мърморене, но Дорийн чу как нападателите й отстъпват назад. Заплака от облекчение и ужас.
Главатарят се изправи пред нея. Тя вдигна обляното си в сълзи лице, готова да благодари за проявената милост. Вместо това се озова пред дуло.
— Вземете всички амуниции! — извика главатарят към останалите. — И не забравяйте котлони и бутилки с газ!
После натисна спусъка, без изобщо да поглежда към нея. Дорийн чу трясъка от оръжието и усети как тялото й полита назад. След това светът изчезна.
С падането на нощта Джими Помаутук стискаше здраво тотемния стълб, изобразяващ боговете на прадедите му. Доскоро той гордо се издигаше на върха на Ледената планина, а сега се носеше във водата и се люлееше по вълните. Джими не го изпускаше. Правеше всичко възможно да държи тялото си над водата, но вълните неуморно се опитваха да го съборят от тотема.
Преди часове бе успял да отскубне тотема с циментовата му основа, докато водата пълзеше нагоре по скалите на Ледената планина. Островът потъваше изненадващо плавно и му даде достатъчно време да използва брадвата от заслона, за да отсече стълба. Когато водите наближиха върха, той бутна дървото. Тримата англичани отдавна бяха побягнали надолу по пътеката към Порт Ройсън. Джими се бе опитал да ги спре, но те така и не го чуха. Паниката ги бе направила глухи.
Останал сам, той бе скочил от скалата и бе доплувал до тотема. Нанук остана на края на скалата, като пристъпваше напред-назад. Не знаеше какво да направи. Джими не можеше да спаси старото си куче. Знаеше, че самият той трудно ще оцелее.
С натежало сърце бе яхнал тотема и бе започнал да гребе към далечния континент. Лаят на Нанук се носеше над водата, докато островът не се изгуби далеч назад.
Чувството за вина го измъчваше. Отново чу лая. Но това не бе дух. Обърна се и видя как нещо пляска към него на няколко метра встрани. Мярна се черно-бяла козина.
В сърцето му забушуваха радост и тревога. Старото куче не се бе предало и Джими знаеше, че ще направи всичко възможно да го спаси.
— Хайде, Нанук! — извика той през тракащите от студ зъби. — Домъкни си задника насам.
Посинелите му устни се разтеглиха в усмивка, когато в отговор се разнесе лай.
След това нещо се надигна от вълните зад плуващото куче. Дълга черна перка, прекалено голяма за
