Сержант Мич Клемънс сграбчи слушалката на червения телефон над редицата радарни екрани. Извика секретната линия и набра кода на командира. Базата бе в състояние на пълна бойна тревога и от другата страна отговориха моментално.
— Да?
— Сър, имаме проблем.
— По-точно?
Плувнал в пот, Мич Клемънс не откъсваше очи от монитора, който следеше самолет с обозначение УС — 25A. При нормални обстоятелства той блестеше с ярка жълта светлина. Сега мигаше. В червено.
Гласът на сержанта трепереше.
— Изгубихме Еър Форс 1.
1.
„Наутилус“
Джак Къркланд бе пропуснал затъмнението.
Там, където се плъзгаше той, нямаше слънце. Обгръщаше го вечната тъмнина на океанската бездна. Единствената светлина идваше от двойката ксенонови прожектори, монтирани на носа на едноместната подводница. Новата му играчка „Наутилус 2000“ беше извадена на първото си пробно потапяне. Дълго едва два метра и половина, тяло на миниподводницата бе изработено от титан и беше оформено като дундесто торпедо, върху което се бе настанил акрилен купол. Към долната му страна бе прикачена рамка от неръждаема стомана, за която бяха закрепени акумулаторните батерии, двигателната секция, електрогенераторът и прожекторите.
Ярките лъчи на двата прожектора образуваха конус, разсичащ тъмнината на тридесетина метра напред. Управляваше уредите с пръсти и се оглеждаше. С крайчеца на окото си провери аналоговия дълбокомер. Наближаваше четиристотин и петдесет метра. Дъното на падината трябваше да е някъде наблизо. Данните от хидролокатора върху компютърния дисплей потвърдиха преценката му. Оставаха не повече от два клафтера3. Сигналите се чуваха на хидролокатора все по-близо и по-близо.
В седнало положение главата и раменете на Джак се подаваха в акрилния купол и той разполагаше с пълна панорамна гледка. Макар кабината да бе просторна според повечето хора, за високия над метър и деветдесет Джак бе доста тесничко в стоманената рамка. Все едно да караш закрита моторетка, помисли си той. С тази разлика, че управляваш с крака.
Двата педала в основния корпус контролираха не само скоростта, но и посоката на четирите дюзи с мощност една конска сила. Със заучено движение Джак отпусна десния педал и натисна левия. Подводницата плавно зави наляво и надолу. Лъчите изтръгнаха дъното от вечния му мрак.
Джак намали скоростта до бавно пълзене. Навлезе в естествена страна на чудесата, същински дълбоководен оазис.
Под него по средния Тихоокеански хребет се простираха цели поля тръбести червеи. Rigtia pachyptila. Гроздовете тръби с дължина над метър и осемдесет с техните кървавочервени червеи приличаха на някакви извънземни дървета, които леко се поклащаха от течението, предизвикано от подводницата, и сякаш му махаха. От другата страна, по по-ниските склонове, се бяха подредили черупка до черупка гигантски миди — отворени, филтриращи водата. Сред тях сновяха яркочервени галатеидни раци на дългите си, подобни на антени крака.
Вниманието на Джак бе привлечено от някакво движение отпред. Покрай него мина дебела змиорка без очи. Зъбите и отразяваха ярките лъчи на ксеноновите прожектори. Последва я стадо любопитни рибки, водено от голяма кафява лантерна риба. Нахалникът доплува до самия гладък мехур — истински подокеански водоливник, дошъл да разгледа странния натрапник. Малките биолуминесцентни светлинки предупредително премигнаха по страните на едрата риба — пазеше територията си.
Другите обитатели също запалиха светлинките си. По заплетените възли на бамбуковите корали отдолу пробягаха розови отблясъци. Около купола проблеснаха синьо-зелените светлинки на създания, които бяха прекалено малки и прозрачни, за да могат да се различат ясно.
Гледката напомни на Джак облаците светулки от миналото. Прекарал цялото си детство и юношество в заобиколения от суша Тенеси, Джак моментално се бе влюбил в океана с неговите омайни ширини, безкрайна синева и вечно променливия нрав.
Около купола се въртеше истинска вихрушка от светлини.
— Невероятно! — промърмори сам на себе си Джак и се усмихна широко. Дори сега, след толкова много време, морето намираше начини да го изненада.
— Какво има, Джак? — веднага прозвуча глас в слушалката.
Намръщи се и тихомълком наруга микрофона, закрепен на ларинкса му. Дори на четиристотин и петдесет метра дълбочина не можеше да се изолира от света горе.
— Нищо, Лиза — отговори той. — Просто се възхищавам на гледката.
— Как се държи новата подводница?
— Безупречно. Получаваш ли данните от биосензора? — попита Джак и докосна клипса върху меката част на ухото си. Лазерният спектрометър, вграден в него, непрекъснато следеше нивото на кръвните газове.
Д-р Лиза Къмингс бе спечелила стипендия от Националната научна фондация за изучаване на влиянието на работата в големи дълбочини върху психиката.
— Дишане, температура, налягане в кабината, приток на кислород, баласт, филтри за въглероден двуокис. При мен всичко изглежда в нормата. Някакви признаци за сеизмична активност?
— Не. Всичко е спокойно.
Преди два часа, тъкмо когато Джак започна потапянето с „Наутилус“, геологът Чарли Мълиър бе засякъл странни сеизмични сигнали — хармонични вибрации, минаващи през дълбоководния планински масив. С оглед на безопасността той бе настоял Джак да се върне горе.
— Ела да гледаш затъмнението — каза по радиото Чарли със силния си ямайски акцент. — Страхотно е, човече. И утре можеш да се гмурнеш.
Джак бе отказал. Затъмнението не го интересуваше. Ако трусовете се засилеха, винаги можеше да се върне на повърхността. Но по време на дългото спускане странните сеизмични сигнали отшумяха. В гласа на Чарли вече нямаше тревожни нотки.
Джак докосна микрофона на гърлото си.
— Какво, престанахте ли да се тормозите там горе?
Настъпи пауза, последвана от колебливо „Да“. Джак си представи как русата докторка завърта очи нагоре.
— Благодаря, Лиза. Изключвам се. Искам време за себе си — и махна клипса от ухото си.
Това бе малка победа. Останалата част от биосензорната система щеше да продължи да докладва за състоянието на подводницата, но не и за неговото собствено. Най-сетне мъничко се изолира от света горе. Точно това му харесваше най-много при потапянията. Изолацията, спокойствието, тишината. Това бе единствената възможност. Тук, дълбоко под повърхността, миналото не можеше да го преследва.
Високоговорителите на подводницата изпълваха тясното пространство със странните шумове на океанското дъно — истински хор от тайнствени ритми, цвъртене и високочестотно писукане. Сякаш слушаше звуци от някаква чужда планета.
Заобикаляше го свят, смъртоносен за обитателите на повърхността — безкраен мрак, смазващо налягане, токсични води. Но животът бе намерил начин да се установи и тук, поглъщайки вместо слънчевата
