база, готови да бъдат използвани от учените и персонала. Имаше дори лодка за лед — катамаран, поставен върху два плъзгача от неръждаема стомана.
Пери застана на хребета и се загледа към хоризонта. Видя виещата се по леда следа, свързваща „Омега“ с руската база. Още от откриването и персоналът сновеше напред-назад през полярната шапка, като използваше всяко свободно превозно средство. В момента четвърт от обитателите на станцията се бяха преместили в погребаната руска база и се бяха настанили във вътрешността на обърнатата наопаки ледена планина.
Пътят към руската база се различаваше лесно. Този район на полярната шапка бе покрит с пласт дебел люспест сняг, наречен саструги — малки накъдрени вълнички замръзнал сняг, образувани от вятъра и ерозията. „Като връхчета на лимонени целувки“ — бе отбелязал помощник-капитанът. Но плъзгачите на превозните средства бяха заравнили састругите и бяха проправили тесен път през замръзналите вълни.
Пери разбираше интереса на работещите тук мъже и жени. Те бяха учени с ненаситно любопитство. Никой от тях обаче не бе прекосил петдесетте километра до замрялата база и не бе влязъл в нея преди него. Никой не знаеше какво бяха открили той и малкият му отряд в сърцето на станцията. Незабавно бе заповядал на хората си да пазят строга тайна и бе разположил въоръжена охрана, която да не допуска персонала на „Омега“ в онова отделение на базата. Откритието на Пери бе известно само на един от учените — доктор Аманда Рейнълдс. Тя беше с него, когато влязоха там. За първи път в живота си тази силна и независима жена бе потресена до дъното на душата.
Каквото и да бе онова движещо се петно, показано от сонара „Дълбочинно око“, така и не успяха да го открият. Може би бе просто отражение, мираж, породен от движението на подводницата, или пък някой мародер, напуснал станцията — например полярна мечка. Макар че това не изглеждаше много вероятно — освен ако животното не бе открило входа, който им предстоеше да намерят. Преди два месеца бяха принудени да използват термични взривове, за да си проправят път през леда до погребаната станция. След това използваха още термични заряди и пластичен експлозив, за да отворят недалеч от наново заселената база изкуствена полиня, където да може да изплава „Полярен страж“.
На Пери му се прииска да бяха потопили цялата руска база. Нищо добро нямаше да излезе от това, сигурен беше. Но трябваше да изпълнява заповеди. Потрепери под напора на вятъра.
Нечий вик насочи вниманието му обратно към постройките на „Омега“. Някаква фигура в синя канадка им махна с ръка да се приближат. Пери слезе по склона и се запъти към нея. Човекът бързаше насреща им, приведен срещу ледения вятър.
— Капитане! — Беше канадският метеоролог Ерик Гюстоф, едър мъж с норвежки произход, светлоруса коса и висок ръст, макар че в момента единственото, което се виждаше от него, бяха присвитите му от блясъка на снега очи и побелелите от скрежа мустаци. — Търсят ви по сателитния канал.
— Кой?
— Адмирал Рейнълдс — мъжът погледна небето. — Най — добре да побързате. Наближава силна буря, а заради последните слънчеви изригвания комуникационните системи още са в хаос.
Пери кимна и се обърна към адютанта си.
— Освободете хората до двадесет нула нула. Тогава ще ги смени следващата група.
Думите му бяха посрещнати с одобрителни възгласи. Хората му се пръснаха на различни страни — едни се запътиха към трапезарията на станцията, други тръгнаха към постройката за почивка, а някои — към жилищните помещения да почиват в уединение. Капитан Пери последва Ерик към група свързани постройки — главната част на базата.
— Доктор Рейнълдс помоли да побързате — обясни метеорологът. — В момента разговаря с баща си. Не знаем колко дълго ще успеем да задържим връзката.
Стигнаха входа на главната барака, изтупаха снега и леда от краката си и се приведоха, за да влязат. Горещината вътре бе болезнена след смразяващия студ. Пери свали ръкавиците си, разкопча канадката и отметна качулката. Разтърка върха на носа си, за да се увери, че е още на мястото си.
— Хапе навън, а? — обади се Ерик. Бе останал в канадката си.
— Не е от студа, а от влагата — саркастично измърмори Пери и окачи канадката си при останалите. Отдолу продължаваше да носи синия си гащеризон, на джоба на който бе изписано името му. Свали кепето и го затъкна в колана си.
Ерик пристъпи обратно към вратата.
— Знаете как да стигнете до станцията за сателитна връзка. Ще ида да проверя уредите преди да връхлети бурята.
— Благодаря.
Ерик се ухили и отвори вратата. Вятърът моментално нахлу вътре. Поривът удари Пери като плесник през лицето. Ерик побърза да излезе и затръшна вратата след себе си.
Пери потрепери и разтри ръце. „Що за човек ще остане доброволно на това забравено от Бога място цели две години?“
Прекоси антрето и мина през още няколко врати, преди да се озове в централното помещение. Тук се намираха различните кабинети, както и няколко лаборатории. В тази постройка се измерваше сезонното темпо на натрупване и ерозия на ледената покривка — на топлинните запаси на Арктика. Останалите лаборатории в другите сгради обаче се занимаваха с какво ли не — от сондиране за образци от океанското дъно до хидролаборатория, която изучаваше състоянието на фито — и зоопланктона под леда. Изследванията бяха непрекъснати и продължаваха, докато станцията се местеше, носена от полярното течение, и изминаваше по три километра на ден.
Кимна на няколко познати лица зад бюрата или пред компютърните екрани и премина през верига подобни на шлюзове врати, водещи към една от съседните бараки.
Тя бе допълнително изолирана и се захранваше с два резервни генератора. Тук бе живата нишка, свързваща „Омега“ с останалия свят. В бараката се намираше цялото радио-и комуникационно оборудване — предаватели на къси вълни за връзка с екипите навън, на много къси и ултракъси вълни за подводниците, както и НАВСАТ — военната сателитна комуникационна система. Постройката бе празна, с изключение на самотната фигура на Аманда Рейнълдс.
Пери отиде до нея. Тя вдигна поглед над телетипа. Прено-симото устройство с клавиатура и позволяваше да осъществява връзка през сателита. Така можеше да говори по микрофона, а отговорите се появяваха на екрана от течни кристали.
Аманда му кимна, но продължи да разговаря с баща си. — Зная, татко. Зная, че не искаш да съм там. Но… Беше прекъсната и се наведе, за да прочете думите на екрана. Лицето и почервеня — очевидно се водеше разгорещен спор. И по всичко личеше, че той продължаваше от много време. Адмирал Рейнълдс още от самото начало не искаше дъщеря му да приема това назначение, тъй като се тревожеше за нея заради недъга и. Аманда не се бе подчинила и бе приела мястото, с което извоюва независимостта си.
Пери обаче се запита каква част от борбата и целеше не толкова да убеди баща и, колкото самата нея. Никога преди не бе попадал на жена, така твърдо решена да се докаже във всичко и на всяка цена.
И тази борба взимаше своето.
Пери се вгледа в умореното и лице със сенки под очите. За последните два месеца сякаш се бе състарила с цяло десетилетие. Това причиняваха тайните.
— Ще го обсъдим друг път — продължи тя, а в гласа и се долавяше гняв. — Капитан Пери е тук.
Прочете отговора на баща си, затаи дъх и прехапа долната си устна.
— Чудесно! — рязко отвърна Аманда, рязко свали слушалките и ги подаде на Пери. — Ето.
Той ги взе, без да пропусне да забележи, че пръстите и треперят. Гняв, чувство за безсилие или и двете? Закри микрофона с длан. Не искаше никой да ги чува.
— Той още ли пази информацията под ключ?
Аманда изсумтя и се изправи.
— Електронно разпознаване на отпечатъци, сравняване на гласа и сканиране на ретината. И форт Нокс не го пазят толкова надеждно.
Пери и се усмихна.
— Прави всичко по силите си. Бюрократичната машина под него се задвижва бавно. При такива въпроси дипломатическите канали трябва да се използват възможно най-деликатно.
— Само че не разбирам защо. Става въпрос за Втората световна война. След толкова години светът има
