право да знае.
— Тайната е чакала петдесет години. Може да изтрае още някой и друг месец. Отношенията между Щатите и Русия и без това са обтегнати и трябва да се утъпче пътят, преди да се разгласи информацията.
Аманда въздъхна, погледна го в очите и поклати глава.
— Говориш също като баща ми.
Пери се наведе напред.
— В такъв случай ситуацията е достойна за Фройд — каза той и я целуна.
Тя се усмихна и промърмори:
— И целуваш като него.
Пери се засмя и се отдръпна.
— По-добре не карай адмирала да чака — посочи слушалките тя.
Той ги сложи и нагласи микрофона.
— Капитан Пери.
— Капитане, надявам се, че полагате добри грижи за дъщеря ми — рязко прозвуча гласът.
— Да, сър… много добри грижи — протегна ръка и стисна ръката на Аманда.
Взаимното им привличане не беше тайна, но през последните два месеца се бе задълбочило и бе преминало от привързаност към нещо по-значимо. От благоприличие бяха решили да не дават открит израз на отношенията си. Дори бащата на Аманда не знаеше докъде бе стигнала връзката им.
— Капитане, ще бъда кратък — продължи адмиралът. — Вчера бе осъществена връзка с руския посланик и му бе връчено копие от доклада ви.
— Но аз мислех, че няма да се свържете с него, докато…
— Нямахме избор. По някакъв начин вестта за откриването на станцията вече бе стигнала до Москва.
— Да, сър. Но какво означава всичко това за нашите хора там?
Последва дълго мълчание. За момент Пери дори се запита дали слънчевата буря не е прекъснала връзката, когато адмиралът проговори отново.
— Грег…
Неформалното обръщение моментално изостри внимание му.
— Грег, искам да знаеш и нещо друго. Бил съм в занаята достатъчно време, за да зная кога кошерът във Вашингтон се е разбушувал. Там става нещо. Среднощни срещи между Агенцията по национална сигурност и ЦРУ. Секретарят на флота бе привикан от някакво протоколно посещение в Средния изток. Великденската ваканция на целия кабинет бе прекъсната.
— И за какво е всичко това?
— Там е работата. Не зная. Нещо е станало някъде по върховете на командването. Вестите още не са стигнали до мен…, ако изобщо стигнат. А над всичко това се мъти някаква лайняна политическа буря. Вашингтон затваря люковете и се окопава. Никога досега не съм виждал подобно нещо.
Студените тръпки на ужаса пробягаха по гръбнака на Пери.
— Не разбирам. Защо?
Отговорът отново бе насечен от електронния шум.
— Не съм сигурен. Само исках да те уведомя как стоят нещата тук.
Пери се намръщи. Всичко това му звучеше като обичайно политиканство. Забелязваше загрижеността на адмирала, но какво можеше да стори?
— Капитане, има и още нещо. До мен достигна странна клюка. Всъщност донесе я помощникът на заместник-секретаря. Става въпрос за една-единствена дума, която явно е в центъра на цялата бъркотия.
— Каква дума?
— Грендел.
Пери остана без дъх.
— Може би е кодово име или име на кораб, не зная — продължи адмиралът. — На теб говори ли ти нещо?
Пери затвори очи. Грендел… Откритието, което бе направено едва днес. Стоманената табела, покрита с лед и скреж, която така лесно можеше да бъде подмината незабелязана. Намираше се недалеч от входа към погребаната станция.
— Грег?
Съзнанието му бушуваше. Как бяха разбрали във Вашингтон? Преводачът на „Омега“ и лингвистът на „Полярен страж“ водиха разгорещен спор върху превода на надписа и особено върху последната дума, докато накрая бяха стигнали до едно и също заключение.
Това бе името на базата — „Полярна станция Грендел“.
— Капитан Пери, там ли сте? — Да, сър.
— Означава ли тази дума нещо за вас?
— Да, сър, несъмнено — гласът му остана непроменен. Освен върху табелата, Пери бе видял същата дума и на друго място, на една от вратите в станцията… онази, пред която лично бе разположил въоръжена охрана.
До този ден не бе подозирал за значението на кирилските букви, гравирани върху чудовищната врата. Сега вече знаеше. Но не бе първият.
18:26
Планински масив Брукс, Аляска
Мат вървеше по стръмния склон и водеше Марая за поводите. Крейг яздеше кобилата, вкопчил се здраво в края на седлото. Мат не смееше да се качи — не и докато не започнат да се спускат или не достигнат равна земя. Страхуваше се да не изтощи животното прекалено бързо.
Четирите кучета подтичваха напред. Трябваше да се махнат от тези стръмни върхове. Единствено Бейн сякаш усещаше страха на господаря си и се придържаше близо, наострил уши.
Мат хвърли поглед назад. Парашутистите несъмнено вече се бяха приземили, но все още не се чуваха двигателите на мотоциклетите им. Нямаше никаква следа от потеря, но гъстата гора от смърч и трепетлика закриваше гледката.
Над долината вече се бе спуснал сумрак; слънцето изчезваше зад околните върхове. Беше април и дните бяха започнали да се удължават от постоянната тъмнина на зимата към бедното слънце на лятото.
Мат присви очи и погледна през рамо. Нямаше начин да Разбере какво става. Намръщи се. Може би грешеше… може би бе станал параноик сред пустите гори.
Крейг като че ли забеляза загриженото му изражение.
— Възможно ли е да са били спасители? Да не би да бягаме без причина?
Мат отвори уста да отговори, когато експлозия отнесе думите му. Двамата впериха очи надолу. Към небето се издигна огнена топка и разкъса стелещия се мрак. Гърмежът постепенно утихна.
— Самолетът… — промърмори Крейг.
— Унищожиха го — очите на Мат се разшириха. Представи си как тялото на Брент се пръска на парчета.
— Но защо?
