Мат присви очи замислено. Причината можеше да е само една.
— Прикриват следите си. Ако самолетът е бил саботира и, трябвало е да унищожат доказателствата — в това число и евентуалните свидетели. — Представи си ясната диря от копита, стъпки и лапи, отдалечаваща се от мястото на катастрофата. Нямаше време да прикрият следите си.
От ниското се разнесе нов звук, подобен на рева на мотор-на резачка. Двигател на мотоциклет изрева свирепо и се укроти до ниско ръмжене. Не след дълго към него се присъедини втори.
Бейн започна да им приглася. Ръмженето сякаш излизаше дълбоко от гърдите му.
Мат погледна към слабите отблясъци на залязващото слънце. Облаците продължаваха да се спускат. Тази нощ щеше да вали сняг. Сигурен бе, че преследвачите им също го знаят. А това означаваше, че ще се опитат да ги настигнат преди залеза.
— Какво ще правим? — попита Крейг.
Вместо отговор Мат дръпна поводите на Марая и тръгна нагоре по склона. Трябваше да намери начин да ги забави… поне докато небето не започне да се изсипва отгоре им.
— Можем ли да се скрием някъде? — гласът на Крейг трепереше. Бе се привел ниско над седлото, докато Марая се катереше нагоре по сипея.
За момента Мат игнорира въпроса. Главната му мисъл бе просто да намерят начин да оцелеят до падането на нощта. Намираха се в определено неизгодно положение. Двама души, един кон. Преследвачите им бяха със снегоходи. Шансовете им не бяха особено добри. Ревът на моторите се усили. Преследването вече бе започнало.
Мат задърпа Марая към хребета. Внезапно горе се надигна силен югозападен вятър — мразовит предвестник на лед и суграшица. Без да се колебае, тръгна надолу към мястото, където бе разположил лагера си. Там не можеха да намерят никакво убежище, затова прецени другите възможности. Знаеше няколко пещери, но те бяха прекалено далеч и не бе сигурен, че в тях ще бъдат в безопасност. Трябваше му друг план.
— Можеш ли да яздиш самичък? — обърна се той към Крейг.
Мъжът леко кимна, но в очите му се четеше ужас.
Мат се протегна и измъкна пушката, закрепена за задната част на седлото, после напъха кутия с патрони в джоба си.
— Какво смяташ да правиш? — попита Крейг.
— Не се безпокой. Просто ще те използвам за стръв — отвърна той и приклекна. — Бейн.
Кучето наостри уши и се обърна към Мат. Той посочи надолу и рязко му заповяда:
— Бейн… към лагера!
Песът се завъртя и се спусна надолу. Останалите кучета го последваха. Мат плесна Марая по задницата и я подкара след тях, след което ги последва няколко крачки.
— Карай след кучетата. Ще те отведат до лагера ми. Скрий се както намериш за добре. На дръвника има брадва. Просто за всеки случай.
Лицето на Крейг побеля, но въпреки това кимна, с което си спечели уважението на Мат.
Той остана загледан за известно време как конят, ездачът и кучетата се спускат надолу по каменистия, обрасъл с дървета склон. Не след дълго изчезнаха в гъстата гора.
Обърна се и се изкатери нагоре по пътеката, докато не стигна на около двадесет метра от билото. Там скочи от калната диря върху гранитен отломък, а от него — на съседния камък. Не искаше да оставя следи. Щом се отдалечи достатъчно, Мат се спотаи сред дърветата и потъна в сенките зад един дънер. Оттук ясно виждаше билото. Ако преследвачите вървяха по същия път, за миг силуетите им щяха да се очертаят на фона на небето, когато прекосяват хребета и за-почнат спускането си към долината.
Мат коленичи, омота ремъка на пушката около китката си, нагласи приклада от орехово дърво на рамо и се прицели. Беше сигурен, че от такова разстояние ще извади от играта единия от мотористите, но как щеше да се справи и с двамата?
От другата страна на билото ревът на моторите се усилваше и доближаваше все повече и повече — същинска двойка побеснели зверове, втурнали се по следите на жертвата си.
Докато стоеше на коляно и кръвта бясно пулсираше в ушите му, Мат си спомни един друг момент преди десет години — в друг живот, когато се криеше в една полуразрушена от оръдейно попадение сграда в Сомалия. Наоколо свистяха куршуми и се разнасяха гърмежи. През уреда за нощно виждане светът се бе свел до зелени сенки и линии. Онова, което най-много изнервяше повечето хора, не бе самото сражение, а чакането.
Пое бавно дъх и си наложи да се отпусне, да остане спокоен и готов. Напрежението можеше да накара и най-опитния стрелец да се прояви като новобранец. Издиша и се съсредоточи. Не беше в Сомалия. Беше сред своите гори. Свежата миризма на смола и борови иглички го ободри и му напомни къде се намира. Познаваше планините по-добре от всеки друг.
Шумът на моторите изпълваше света с ръмженето си. Мат вече чуваше пукота на счупените клонки под окованите във вериги гуми. „Близко са…“ Премести пръста си върху спусъка и се приведе напред, опрял буза в дървения приклад.
Чакането сякаш продължи безкрайно. Въпреки студа по дясното му слепоочие се стече капчица пот. Устоя и не присви око. Винаги дръж и двете си очи отворени, когато стреляш. Баща му го бе учил още когато ходеха на лов за елени в Алабама, а по-късно му го припомни и сержантът в казармата. Пое бавно въздух през носа и се концентрира.
„Хайде…“
Сякаш в отговор на подканата му единият мотор изхвърча с пълна газ над билото и го изненада. Вместо да се изкачи предпазливо, мотоциклетистът бе дал пълна газ и прелетя над хребета.
Мат следваше траекторията му. Натисна спусъка, пушката изгърмя и почти едновременно с нея се чу звън на куршум в метал.
Летящият мотоциклет поднесе във въздуха. Беше уцелил задния калник. Мотористът и моторът се удариха странично в земята, отскочиха веднъж и се затъркаляха надолу. Мотористът успя да се освободи и се претърколи в гъстите храсти.
— Мамка му! — промърмори Мат.
Не откъсваше поглед от хребета. Нямаше представа дали първият преследвач е невредим, ранен или мъртъв, но не смееше да му обърне повече внимание. Всеки миг щеше да се появи вторият мотор. Мат изхвърли празната гилза и вкара нов патрон в цевта. Искаше му се сега с него да бе старата му М-16 от времето на зелените барети.
Прицели се в хребета.
След изстрела и трясъка на падащия мотор слухът му изневеряваше. Ревът на вторият двигател се разнасяше сякаш от всички страни едновременно. С крайчеца на окото си забеляза движение отляво. Насочи пушката навреме, за да види как вторият мотор изхвърча над хребета.
Прицели се — по-скоро отчаяно, отколкото като опитен стрелец — и стреля. Този път не се чу дори звън на метал. Мотоциклетът се приземи плавно, мотористът натисна газта и изчезна.
Мат отстъпи зад дънера на дървото. Отново презареди. Тези двамата не бяха аматьори. Бяха очаквали засадата и бяха пуснали първия мотор на пълна газ, за да отвлече вниманието му, докато вторият успее да заобиколи от другата страна.
Тряс!
Клонът над главата му се пръсна и го засипа с трески. Мат се хвърли на земята и се плъзна по гръб, като стискаше пушката при гърдите си. Изстрел от карабина… идваше от мястото, където бе изчезнал първият моторист. Значи копелето бе оцеляло.
Потисна паниката си и остана на място. Несъмнено снайперистът не можеше да го види добре — в противен случай щеше да е мъртъв. Изстрелът целеше просто да го изкара от прикритието му. По всяка вероятност стрелецът бе налучкал приблизителното му местоположение, докато бе стрелял по втория мотор.
Сега Мат бе притиснат между двамата — единият дебнеше долу и вляво в храстите, а другият все още бе с мотора си някъде сред камънаците.
Напрегна слух, като вдишваше през стиснатите си зъби. Ревът на втория мотоциклет бе утихнал до равномерно ръм-жене. Какво ставаше? Може би вторият чакаше? Или бе оставил мотора си на празен ход, а
