откритието си между бележките и образците.
Крейг се намръщи. Делта Едно се размърда.
— Сър, какво ще наредите?
— Ще се наложи да се върнем — промърмори Крейг. Разполагаме само с половината от главоблъсканицата. Бележките са у мен, но руснаците притежават образците от серума. Трябва да се доберем до тях преди да бъдат унищожени от адмирал Петков.
— Готови сме да тръгнем веднага — рязко каза Делта Едно.
— Да действаме — каза Крейг. — Не бива да даваме на руснаците време да открият образците.
Делта Едно изкряска заповедите си на своите хора, докато излизаха.
— Идвам след миг — обади се Крейг. — Пригответе птичката.
Продължи да изучава тетрадките, след което се обърна към Джени. На лицето му бе изписана болка.
— Не мога да оставя дневниците тук. Трябва да ги пазя. Но искам да ги прегледам по-подробно. В случай че сме пропуснали някои важни детайли.
— Какво искаш? — попита Джени.
— Трябва ми някой, който може да чете инуктитут — погледът му се премести от нея към баща и. — Искам да знам дали има някакви намеци или указания.
— Искаш някой от нас да дойде с теб? — Джени пристъпи напред. — Не смяташ ли, че и без това ни се събра прекалено много? Че пожертвахме достатъчно?
— А познанията ви все още могат да спасят живот. Доктор Огден, студентите му и всички други, които може би са там. Няма да ви карам насила, но наистина се нуждая от някого от вас.
Джени хвърли поглед към баща си, след това отново се обърна към Крейг. В погледай личеше подозрение и очевидно изпитваше съмнения.
— Ще дойда, но само при едно условие.
На лицето на Крейг се изписа облекчение. Джени потупа празния си кобур.
— Искам си проклетия пистолет. Крейг кимна.
— Не се безпокой. Този път всички ще бъдем въоръжени. Това пък като че ли облекчи нея.
Аманда гледаше през прозореца как Крейг разговаря навън в снега с Делта Едно. Бурята отново се засилваше, но въпреки това почти успяваше да разчете по устните им. Обърна се към Сюел, който преглеждаше своите хора. Те щяха да защитават базата до връщането на екипа на „Делта Форс“, в последната мисия щеше да участва целият отряд.
— Капитан Сюел, мога ли да използвам бинокъла?
Той се намръщи, но го извади от джоба на канадката си и и го даде.
Аманда го насочи към Крейг и Делта Едно, които продължаваха да разговарят под една от лампите.
— Тук готово ли е всичко? — попита Крейг.
Отсечено кимване. Аманда долови напрежението в очите на другия.
— Готово. Вината ще падне върху руснаците.
Някой застана до нея и я стресна. Беше Джон Аратук.
— Какво гледаш? — попита я той. Аманда се приготви да отговори, да изрече на глас страха и подозрението си. Но заедно с ужаса у нея се зароди и ново усещане. Беше и познато.
„Не… не е възможно.“
Малките косъмчета по ръцете и бяха настръхнали и вибрираха. Усети издайническото изтръпване между глухите си уши. Но сега той звучеше като предупредителна сирена.
„Възможно ли е гренделите да са изминали целия път дотук?“
— Какво има? — попита Джон, долавяйки паниката и.
Обърна се към него, като чешеше ръцете си.
— Сонар…
19:31
Полярна станция „Грендел“
Мат държеше ръката на момчето и го последва по коридора, през затворническото отделение, чак до другия край на външния коридор.
Зад Мат вървеше адмирал Петков, съпровождан от двама въоръжени бойци. Нямаше начин да се измъкне. Страхуваше се за безопасността на малкия Маки. Нямаше да изостави момчето.
Докато минаваха през затворническото отделение, останалите пленници му хвърлиха въпросителни погледи. Доктор Огден погледна момчето. Мат видя шока, изписан на лицето му.
Стискаше мъничките пръсти, тъй топли в ръката му. Изглеждаше невъзможно да е същото дете, което само преди няколко часа бе замразено. Мислите му полетяха назад. Двамата с Тайлър вървяха ръка за ръка. И двете момчета бяха умрели в леда, но сега едното се бе завърнало.
Когато влязоха в извития коридор с камерите, момчето започна да се взира в мъглявите фигури в леда. Знаеше ли кои бяха хората? Дали собствените му родители бяха някъде тук?
Маки пъхна палец в устата си, отворил широко очи. Забърза уплашено нататък.
— Знае ли накъде отива? — попита Петков зад гърба му.
Мат преведе въпроса на инуктитут.
— Ии — отвърна Маки и кимна, без да вади пръст от устата си.
Коридорът зави. Пред тях се появи стена. Бяха обиколили цялото ниво. По-нататък нямаше път. Нямаше и врата.
Момчето продължи към края на коридора. Камерите от дясната страна най-сетне бяха свършили. Маки поведе Мат към празния участък от стената. Изглеждаше плътна и солидна, но малките пръсти на момчето напипаха някакъв скрит панел. Отвори го и разкри месингово колело с диаметър около тридесет сантиметра.
Маки се помъчи да го завърти. Заговори на инуктитут.
— Казва, че оттук се влиза в тайната ви стая — преведе Мат на Петков.
Адмиралът нежно отстрани ръката на момчето и се загледа в колелото. После отстъпи и направи знак на Мат.
— Отвори го.
Мат приклекна до отвора и сграбчи колелото. Не помръдваше. Беше напълно замръзнало.
— Ще ми трябва лост — изпъшка той и се напрегна още повече.
Момчето се пресегна под колелото и натисна някакво скрито копче. Колелото моментално се завъртя — добре смазано и запазено.
Щом спря да се върти, с тихо съскане се освободиха някакви резета. В стената се открехна тайна врата.
Мат беше отведен назад под насочено към него дуло. Вторият войник пристъпи напред и отвори вратата.
Отвътре нахлу студен въздух, като от фризер. Светлините примигнаха и се запалиха, разкривайки точно отсреща ледена кутия. Подобно на сервизните помещения, стаята бе изсечена направо в острова. Но не представляваше обслужваща кабина, а истинска лаборатория от син лед.
Покрай трите стени имаше работни маси, също издялани от лед. Ледени полици се издигаха над тях, покрити с най-различни инструменти от неръждаема стомана — груби центрофуги, капкомери, мензури. А в полиците на задната стена, осветени от редица голи крушки, бяха издълбани вместилища, в които имаше стъклени спринцовки със стърчащи игли. Ледът бе достатъчно прозрачен, за да се види кехлибарената течност във всяка спринцовка. Дозите бяха повече от петдесет.
Мат пристъпи в ледената лаборатория и се заозърта. Явно тук бяха работили при пълно замръзване.
Момчето също влезе, като все още смучеше пръста си. Окопити се още повече. Зяпна към средата на стаята, после се обърна към руския адмирал.
Мат разбра каква бе причината за объркването му.
— Папа — каза момчето на руски.
