издайническия писък на следващата граната.
— Онзи скапаняк се мъчи да ни изкара акъла.
Бе напълно успял — що се отнася до Крейг.
Трудно си проправяха път през по-гъстата гора и по-дълбокия сняг. На Крейг му се наложи да се навежда, за да мине под най-долните клони. По гърба му се сипеше сняг. Преходът бе труден и бавен, прекалено бавен, но Мат сякаш бе твърдо решен да продължи в същата посока.
— Накъде отиваме? — попита Крейг, като отърсваше снега от раменете си.
— Да проверим дали наоколо не се навъртат едни стари приятели.
23:28
Стефан приклекна над следата. С бял гащеризон, ръкавици и качулка, той идеално се сливаше със снега. За самия него обаче светът бе ясно очертан в различни оттенъци на зеленото. Изучаваше следата през очилата си за нощно виждане. Жертвите му се бяха отклонили наляво, очевидно прогонени от експлозията пред тях — точно както се бе надявал.
Последва ги, като се движеше бързо и безшумно. Беше преследвал вълци по хълмовете около родния си град. Знаеше как да прекосява незабележим гората и да използва всяко прикритие. А с придобитите от военното си обучение умения се превръщаше в съвършения убиец.
Въпреки това нямаше нужда да плаши жертвите с втори изстрел. Бе оставил гранатомета при мотора. Пушката щеше да му е достатъчна… заедно с ловджийския нож, с който възнамеряваше да одере американеца, убил брат му. Вървеше по следите им, като внимаваше двойката да не се е разделила. Но отпечатъците от копита, лапи и човешки стъпки продължаваха неотклонно в една и съща посока.
Преди да остави мотора, той се бе свързал с началниците си и бе съобщил за станалото. Бурята беше прекалено силна за изпращането на подкрепления, а и Стефан увери лейтенанта, че няма нужда от тях. Щеше да улови жертвите си преди полунощ. Изтеглянето му на другата сутрин вече бе уредено.
Продължи по следата, като си отваряше очите на четири за евентуална измама. Но явно гранатата си бе свършила работата — те бягаха.
На около четиристотин метра по-нататък попадна на мяс-то, където снегът бе здравата разровен. Сякаш конят се бе подхлъзнал върху леда отдолу. Стефан се надяваше да е счупил някоя кост при падането.
Претърси бързо района, но от него продължаваше да води една-единствена следа. Този път тя бе много по-свежа. Кишата в отпечатъците от копитата още не бе успяла да замръзне. Намираха се на не повече от пет минути пред него. Американецът продължаваше да води коня си.
Стефан се изправи и усети острата миризма на леш. Си-гурно някъде наблизо бе умряло животно. Преди края на нощта обаче за горските санитари щеше да има още подаръци.
Предполагайки, че се намира достатъчно близо, за да използва възможностите на очилата си, Стефан завъртя лещите, като превключи от нощно на инфрачервено виждане. Зелените нюанси изчезнаха и светът потъна в мрак. Погледна напред, като търсеше следи от топлина. Обсегът на уреда при хубаво време бе около сто метра. При сегашния снеговалеж очакваше, че радиусът ще се намали наполовина. Едва Успя да различи червеникаво петно, едва забележимо на границата на видимостта.
Усмихна се и отново превключи на нощно виждане, за да може да продължи преследването. Без да изпуска от очи целта си забърза по пресните следи. Ето защо не успя да забележи тънката бяла нишка, опъната през пътеката, но усети слабото и съпротивление в крака си, когато я скъса. Метна се настрани в преспата, очаквайки взрив или някакъв смъртоносен капан. Хвърли поглед назад и видя слаб зелен проблясък, преди нещо да падне от клона над него и да се разбие в скалата отдолу.
Прикри лицето си, свали бързо очилата и се извърна.
Нещо влажно полепна по краката му.
Погледна надолу. Кръв… Червеното петно ясно се открояваше на белия гащеризон. Сърцето бясно заблъска в гърлото му, но не усети никаква болка. Успокои се. Кръвта не беше негова.
Тогава го удари миризмата. Навремето в Афганистан бе пълзял в тунелите на въстаниците и се бе натъкнал на група мъртви войници — убити вероятно от ръчно направена бомба с пирони. Кръв, разкъсани вътрешности, мухи, личинки, лятна жега… Бяха се разлагали най-малко седмица. Тази воня бе още по- лоша.
Догади му се. Опита се да се измъкне от нея, но вонята се лепна за него, следваше го и го поглъщаше. В гърлото му се надигна стомашен сок. Закашля се и повърна.
Все пак бе кален войник. Изтърка крачолите си в снега и се изправи на крака. Очите му сълзяха, а светът се въртеше около него в черно и бяло, в сняг и сенки.
Запрепъва се нататък по следата. Ако шибаняците си мислеха, че ще го изведат от строя с някаква си смрадлива бомба, много жестоко се лъжеха. Бе трениран да издържа на атака със сълзотворен газ и по- лоши неща. Като плюеше, той продължи да крачи и нагласи добре очилата си.
Отново превключи в инфрачервения спектър и потърси целта. Отначало всичко тънеше в мрак. Изруга и преглътна поредното повдигане. Наистина, забавиха го, но следите им сред пустите върхове оставаха ясно видими. Рано или късно щеше да ги догони.
Посегна към очилата си, но преди да успее да върне на нощно виждане, на черния фон се появи червеникаво сияние. Внезапната инфрачервена сигнатура бе ярка и ясна. Явно вятърът бе прогонил снега и бе разширил обсега на видимост. Ухили се. Значи не бяха чак толкова далеч. Тръгна към петното.
Докато се движеше, топлинната сигнатура нарастваше бързо… прекалено бързо. Стефан спря. Розовото петно изглеждаше голямо, по-голямо от човек. Да не би да се връщаха яхнали коня? Може би са решили да го заловят след грубия си опит за химическа война?
Присви очи. Е, в такъв случай ги чакаше груба изненада. Не биваше да се подценява елитен руски командос. Обърна се… и забеляза втора топлинна сигнатура, която го приближаваше отляво. Завъртя се отново и се намръщи. Появиха се трето и четвърто петно.
„Какво, по дяволите, е това?“
Приклекна сред отвратителната воня, сякаш увиснала във въздуха. Формите ставаха все по-големи и по-големи. Червените сигнатури бяха масивни, по-едри от всякакъв кон. Бяха пет или шест. Събираха се от всички страни.
Вече знаеше какви са.
„Мечки… гризли, ако се съди по големината им.“
Превключи отново на нощно виждане. Снегът валеше все по-силно. Гората бе забулена в зелена мъгла. Нямаше нито следа от приближаващите чудовища. Отново превключи на инфрачервено. Бяха се приближили още, намираха се почти до него.
„Примамени са насам… вонята…“ От гърдите му се изтръгна стон.
Превключваше трескаво между инфрачервено и нощно виждане. Накрая вдигна пушката си и се прицели в едно от червените петна точно срещу него. Трясъкът на счупени клони и хрущенето на снега се чуваше отвсякъде. Стреля.
Гърмежът накара останалите да спрат, но мечката, която бе улучил, нададе ужасен рев — смразяващ кръвта първичен звук — и се хвърли към него — по-бързо и по-настървено. Останалите отвърнаха с яростни ревове и също се втурнаха към него.
Той стреля отново и отново. Но нищо не можеше да забави чудовищата. Дробовете му горяха, сърцето му биеше в гърлото. Захвърли настрани очилата, приведе се, вдигнал пушката във въздуха.
Ревовете изпълваха главата му и прогонваха всяка ми и чувство. Обръщаше се отново и отново, заобиколен от тъмнина и сняг.
„Къде… къде… къде…“
Изведнъж от снега изникнаха тъмни фигури — масивни създания, излезли сякаш от някой кошмар, движещи се с невероятна скорост. Хвърлиха се към него — не гневно, а с неумолимата инерция на погнал жертвата си хищник.
23:54
Мат стоеше до Марая, без да изпуска юздите, и слушаше писъците на ловеца. Не продължиха дълго и
