прекъснаха внезапно. Обърна се, преведе кобилата през последното възвишение и се заспуска към долините. Искаше до сутринта да се намира колкото се може по-далеч от този район, да изчезне безследно в по-гъстите и високи гори по ниските склонове на планинския масив. Чакаха ги поне два дни път до самотната хижа в района — единственото място на стотици километри наоколо, където имаше сателитно радио.
Крейг яздеше кобилата. Беше блед като платно и леко трепереше. Успя да проговори едва след като минаха билото.
— Гризли… откъде знаеше, че тук ще има гризли?
Мат заговори глухо, без да откъсва очи от вървящите отпред кучета.
— Разбих бутилка с кървава примамка на същото място малко по-рано. Досега доста мечки би трябвало да са се насъбрали там.
— И… и ни преведе през онова място?
Той сви рамене.
— Снегът, тъмнината… най-вероятно щяха да ни оставят на мира, стига да не им досаждаме.
— А онази бутилка, която нагласи на дървото?
Благодарение на военния си опит знаеше как набързо да скалъпи прост капан.
— Още кървава примамка — обясни той. — Реших, че опресняването на миризмата ще ги привлече и ще създаде работа на приятелчето с гранатомета.
Поклати глава със съжаление не към преследвача, а към ранените мечки.
Продължиха нататък. Мат крачеше до коня и се питаше хиляден път кои бяха хората, които ги преследваха, и защо го правеха. Ако имаше време и възможност, би се възползвал от шанса да разпита поне единия. Несъмнено бяха професионалисти с военен опит. Но дали все още са били на действителна служба, или са действали като наемници?
Измъкна камата, която бе взел от първия преследвач. Завъртя я в ръка и я огледа на светлината на фенерчето писалка. Никакви инициали, никаква марка на производител, никакви особености в дизайна. Всичко това целеше да се избегне всякакъв намек за произход. Не се съмняваше, че ако бе проверил пушките и пистолетите, резултатът щеше да бъде същият. Само по себе си това предполагаше, че двамата не бяха просто наемници. Подобен род хора не се грижеха да изтрият всички следи от оръжията си.
Но Мат знаеше кой го прави.
Специалните части.
Спомни си разказа на Крейг за информационната завеса над станцията. Нима бе дело на американското правителство? След осем години в елитните части на Зелените барети знаеше много добре, че понякога се налагаше да направят труден избор. Често в името на националната сигурност се принасяха жертви.
Въпреки това Мат отказа да повярва. Но ако не са нашите, кой тогава?
— А сега накъде отиваме? — прекъсна размишленията му Крейг.
Мат въздъхна, прогони засега тревожните мисли от гла-вата си и се загледа в покритата със сняг гора.
— На едно място, което е по-опасно и от онова, през което минахме. — Гласът му се изпълни със скръб. — Домът на бившата ми жена.
Капани
8 април, 10:02
Портите на Арктическия национален парк
3. Дженифър Аратук стоеше пред капана с тояга в ръка. Лакомецът я изгледа враждебно и предупредително изсъска. Задницата му се надигна — пазеше собствената си плячка. Мъртвата бялка с големина на котка лежеше вкочанена по гръб на снега, оплетена в капана на баща и. Бе мъртва и погребана под прясно натрупания сняг със счупен врат, но лакомецът бе открил капана пръв и я бе изкопал. Мъжкарят определено нямаше намерение да се откаже от замръзналата си награда.
— Разкарай се! — извика Джени и размаха тоягата.
Бялото животно изръмжа и се хвърли към крака и, след това отстъпи назад. Поведение, което най-общо означаваше „майната ти“. Лакомниците не изпитваха никакъв страх и имаше случаи, когато се изправяха и срещу вълци, щом се отнасяше за храна. Бяха въоръжени с нокти като на граблива птица, остри зъби и челюсти, способни да раздробят кост.
Намръщена, но без да губи предпазливостта си, Джени обмисляше дали да не го удари с тоягата. Едно здраво прасване по главата щеше или да го прогони, или да го замае достатъчно дълго, за да може да прибере бялката. Баща и събираше кожите и ги разменяше срещу тюленова мас и други местни продукти. През последните два дни тя обикаляше капаните — намираше ги, събираше евентуалния улов и презареждаше. Не се радваше особено на това еднообразно занимание, но артритът на баща и се бе изострил значително през последната година и я беше страх да го пуска сам в гората.
— Добре, младши — отстъпи Джени. — Прав си, ти пръв дойде тук.
С помощта на тоягата откачи примката от клона на канадската топола. Бялката беше негова.
Лакомецът изръмжа и заби зъби в замръзналото и бедро. После бавно заотстъпва заднишком с плячката си през снега към скритата си някъде бърлога, без да престава да съска предупредително.
Джени го изгледа как отмъква наградата си и поклати глава. Нямаше да разкаже на баща си, че е пропуснала шан-са да прибере кожата на бялката и на лакомеца. Никак нямаше да му хареса. Пък и в края на краищата тя бе шериф, а не трапер. Би трябвало да е достатъчно доволен, че всяка година прекарва половината от двуседмичната си почивка с него и му помага за проклетите му капани.
Тръгна обратно към шейната си, като тромаво стъпваше със снегоходките „Шерпа“. Нощната обиколка на капаните не бе само рутинно занимание. През последните три дни бу-рята бе покрила националния парк с шестдесет сантиметрова снежна покривка — тъкмо да разходи групата си за последен път преди да настъпи истинската пролет. Наслаждаваше се на тези разходки — само тя и кучетата и. Все още бе прекалено рано за туристи и пътешественици и тази част от парка бе изцяло нейна. Домът на семейството и се намираше в ниската долина точно в покрайнините на парка. Баща и — чистокръвен инуит — все още имаше право да ловува и да залага капани в някои от районите на парка благодарение на Указа за националните паркове в Аляска от 1980 г. И затова сега тя обикаляше с кучетата си.
Екипът и я посрещна с обичайните излайвания и скимтене. Разкопча ремъците на снегоходките, свали ги и ги закрепи на шейната. В нея бяха събрани спалният и чувал, комплект сухи дрехи, брадвичка, фенер, репелент против комари, пластмасова кутия с изсушена кучешка храна, картонена кутия шоколадчета „Пауър Барс“, торбичка пикантен чипс „Доритос“ и малка хладилна чанта със сода „Табс“. Свали кобура от рамото си, закачи служебния револвер на една от дръжките на шейната и го пристегна до поставената в кожен калъф брадва.
След това свали дебелите си вълнени ръкавици. Под тях носеше втори чифт — по-тънки петпръстови ръкавици, с които можеше да действа по-свободно.
— Хайде, момчета и момичета, да тръгваме.
При командата и онези кучета, които продължаваха да се излежават в снега, станаха и размахаха опашки. Затегна ремъците и потупа всяко куче в колоните — Мътли и Джеф, Джордж и Грейси, Холмс и Уотсън и Кагни и Ласи. Всички те бяха дворни кучета или спасители, шарена компания от кръстоски между лабрадори, маламюти и овчарски породи. Вкъщи имаше още и екипът наброяваше общо шестнадесет кучета, с които миналата година бе участвала в „Идитарод“ от Анкоридж до Ноум. Не се бе класирала дори в първата половина, но предизвикателството и прекараното с кучетата време бяха за нея достатъчна награда.
Когато всички бяха готови, стисна поводите и ги тръсна.
— Напред!
Кучетата забиха лапи в снега и с много лай и подскачане поеха в тръс. Капанът с лакомеца бе последният от редицата. Бе направила пълна обиколка. Оттук до колибата имаше само пет километра. Надяваше се баща и да се е сетил да и остави топло кафе тази сутрин.
Водеше кучетата по плавно извиваща се серия завои нагоре по рядко залесения склон. Стигна върха и
