която бе направил Мат на главата му. — През последните два дни пътуваме насам. Мат ме спаси.
Джени хвърли поглед към него.
— Беше самолетът на Брент Къминг — добави Мат, който най-сетне си бе възвърнал говора. Замълча, като забеляза как чертите на лицето и бавно се изострят. — Мъртъв е — отговори той на въпроса, който се четеше в очите и.
— О, Господи!… — тя вдигна длан към челото си. — Шерил… как ще и кажа?
Мат предпазливо тръгна напред, като държеше Марая за поводите.
— Ще и кажеш, че не е било нещастен случай.
Обърканият израз на лицето и се смени с напрегнатост.
— Какво искаш да кажеш?
— Дълга история.
Мат погледна към издигащия се от комина на колибата пушек. Беше помогнал в строежа на къщата преди десет години. Бе изградена от необелени трупи, с покрит с чимове покрив. Беше се придържал към традиционния стил. Отзад имаше дори малък лагяк, или склад за месо. Но бе използвал някои модернизации за отоплението на постройката — пропанов резервоар и прозорци с троен стъклопакет.
Стоеше и гледаше, а спомените от миналото се наслагваха върху настоящето. Бе прекарал много щастливи мигове тук… и една ужасна зима.
— Може би ще е по-добре да ти разкажа вътре — каза той.
— В гората има и още два трупа.
Тя загрижено сбърчи чело, но кимна. Думите му обаче далеч не смекчиха твърдото изражение на баща и.
— Ще се погрижа за коня и кучетата — каза Джон Аратук и хвана поводите на Марая.
Старецът се бе успокоил достатъчно, за да погали муцуната на кобилата, но въпреки това отказа да погледне Мат очи в очи. Все пак кимна едва-едва на Крейг, докато се разминаваха. Нямаше причина да се отнася враждебно към непознатия, просто не одобряваше компанията му.
Джени отвори вратата на къщата и подпря страховития „Уинчестър“ до нея.
— Влизайте.
Мат направи знак на Крейг да мине пръв. Репортерът влезе, но Мат спря на прага. „Минаха години, откакто влязох тук за последно.“ Опъна дрехата си, облиза пресъхналите си устни и пристъпи вътре. Частица от него очакваше да види малкото телце на Тайлър все така проснато на голата маса, с кръстосани на гърдите костеливи ръчички. Тогава Мат бе влязъл с натежали от горест крака, полузамръзнал, безчувствен, със сърце, превърнало се в късче лед в гърдите му.
Но сега вътре бе топло, миришеше на стар пушек и смола. В отсрещния край на помещението Джени се бе навела над малка чугунена печка. Отвори вратичката и разрови въглените с машата. На котлона стоеше кафеникът и тихо къкреше.
— Чашите са в бюфета — каза Джени. — Знаеш къде да ги намериш.
Мат отиде до бюфета и извади три глинени чаши. Изправи се и огледа просторната стая с наклонен таван. Нещата не се бяха променили особено. Основното помещение се осветяваше от три традиционни лампи кулик от стеатит с форма на полумесец. Имаше и електричество, но за него трябваше да се пуска генераторът. В единия ъгъл се разполагаше камина, изградена от речни камъни. Столовете и диванът бяха направени от местен занаятчия от кожа на опушен смърч. На стените висяха снимки, направени от самата Джени. Беше превъзходен фотограф. Навсякъде из стаята можеха да се видят различни местни произведения на изкуството и артефакти, използвани като украса — малки тотеми, издялана статуетка на Седна, инуитския бог на морето, както и изрисувана шаманска маска, използвана в церемонии за излекуване.
Всеки предмет имаше история. Трудно му бе да стои тук. Трагедията сякаш го следваше по петите. Още по време на първата година в университета в Тенеси родителите му бяха убити при домашен обир. Останал без средства, Мат бе принуден да се запише в армията. Там насочи гнева и болката в кариерата си и накрая влезе в Специалните части и стана зелена барета. Но след Сомалия не можеше повече да понася кръвопролитията и смъртта. Затова напусна и продължи образованието си, като специализира екология. След завършването се премести в Аляска заради обширните пространства и огромните паркове.
Бе дошъл тук, за да живее в уединение.
Но всичко се промени, когато срещна Джени…
Мат стоеше с чашите в ръце, раздвоен между минало и настояще. До централното помещение имаше две спални. Извърна се, неспособен да се изправи пред интимните спомени. Някои от тях обаче го достигнаха.
Цялото семейство, облечено във вълнени пижами, се бе събрало в едната стая… и четеше „Мечо Пух“ на Тайлър на мъждукащата светлина на фенера…
В другата стая… свити с Джени под тежките юргани, натъпкани с гъша перушина, голото и тяло, горещо като въглен, притиснато в неговото…
— Кафето е готово — каза Джени и го върна в реалността.
Вдигна кафеника със стара ръкавица и махна на двамата мъже да седнат на дивана.
Мат остави чашите на плетената масичка и тя ги напълни.
— Разкажи какво е станало — гласът и бе лишен от емоции, като на професионалист. Глас на шериф.
Крейг започна пръв със своята част от историята. Разказа всичко, през което бе минал от момента, когато бе напуснал редакцията на вестника си в Сиатъл, и завърши с фаталното падане на самолета.
— Саботаж? — попита Джени.
Беше толкова близка с Брент, колкото и Мат. Ако е имало някакъв проблем със самолета му, зад него би трябвало да се крие нещо повече от проста небрежност или неизправност на уредите.
— Предположих същото — кимна Мат. — Точно тогава се появи вторият самолет.
Съобщи и опознавателните знаци на самолета, но можеше да се обзаложи, че машината или е крадена, или знаците ще се окажат фалшиви.
— Както кръжеше, от него скочиха двама командоси със снежни мотоциклети и пушки. Очевидно не искаха да оставят след себе си никой, който да се раздрънка.
Джени сви вежди. Погледът и се стрелна към Крейг, но репортерът бе зает да изучава кафето си и да разбърква захарта.
— И какво стана?
Мат описа съдбата на двамата убийци колкото се може по-безстрастно. Тя разгъна топографска карта на района и отбеляза мястото на катастрофата и приблизителните места, където можеха да се намерят двата трупа.
— Ще се наложи да съобщя за това във Феърбанкс.
— А аз трябва да се свържа с вестника — добави Крейг и направи гримаса от силното кафе. — Сигурно се чудят какво е станало. Трябваше да им съобщя, когато стигна Прудоу Бей.
Джени стана и затвори бележника си.
— Сателитният телефон е ето там — посочи бюрото тя. — Побързай, защото трябва да се свържа със службата си.
Крейг стана и взе чашата със себе си.
— Как се използва?
— Просто набираш номера като от всеки друг телефон. Може да е малко по-шумно заради неотдавнашните слънчеви бури. Доскоро бяха прекъснати всички съобщения.
Крейг кимна, седна зад бюрото и вдигна слушалката. Джени пристъпи към камината.
— Какво мислиш за всичко това? — обърна се тя към Мат.
Той се приближи и се облегна на полицата над камината.
— Явно някой иска да държи вестникарите настрана от дрейфащата станция.
— Прикритие?
— Не зная.
Зад тях Крейг заговори по телефона:
— Сандра, Тийг се обажда. Свържи ме с голямата клечка.
