Пауза.
— Не ми пука, че е на събрание. Имам новини, които не могат да чакат.
Мат си помисли, че репортерът вече е насъбрал повече материал, отколкото е подозирал, когато бе напускал Сиатъл. Джени обърна гръб на Крейг и сниши глас.
— Да не би да знае повече, отколкото ни казва?
Мат хвърли бегъл поглед към Крейг.
— Не ми се вярва. По-скоро се е озовал тук, защото е издърпал късата клечка.
— А онези командоси… сигурен ли си, че са били военни?
— Или най-малко с военен опит.
Мат усети как Джени се напряга все повече и повече. Извръщаше очи от него, изричаше отсечено думите. Имаше да върши работа, но присъствието му я държеше нащрек.
Не можеше да я обвинява. А и не заслужаваше нищо по-добро. Въпреки това искаше да намери някакъв начин да избегне този насилствен разговор. Искаше дай каже, че не е близвал нито капка от две години насам, но какво й пукаше? Изобщо имаше ли вече някакво значение? Непоправимото беше станало.
Загледа се в самотната снимка на Тайлър, поставена в рамка на полицата — усмихнат, светлокос, с кутре в ръцете си. Бейн тогава бе едва на осем седмици. Сърцето му се разкъсваше от мъка. Остави се на чувството. Отдавна се бе отказал да се опитва да го заглуши. Все още болеше… и в много отношения това бе добре.
— Други впечатления? — проговори Джени.
Той пое дълбоко дъх, за да скрие болката в гласа си, и отстъпи от камината.
— Не зная — потърка вежда с кокалчетата на пръстите си. — Май бяха чужденци.
— Защо мислиш така?
— Така и не казаха нито дума. Като се замисля сега, сякаш нарочно мълчаха, за да не разкрият откъде са. Същото, което бяха направили с оръжията си.
— Възможно ли е да са били наемници?
Той сви рамене. Нямаше никаква представа.
— Не разполагаме с кой знае какво. — Погледът и се зарея, когато започна да крои план. — Ще закараме там съдебни медици, може и да изкопчат това-онова. Но нещо ми подсказва, че отговорите се намират в полярната база. Ако е така, ще се наложи да се обърнем към ФБР… а с всичко това по някакъв начин е свързано и флотското разузнаване. Ама че бъркотия…
Той кимна.
— Бъркотия, която някой е искал да изчисти с помощта на оловото.
Тя хвърли поглед към него. Сякаш искаше да каже нещо, но после размисли.
Мат пое дълбоко въздух.
— Джени… виж…
Крейг разговаряше тихо, но внезапно повиши глас.
— Прудоу Бей, защо?
Джени и Мат се обърнаха едновременно към него.
— Не разбирам защо трябва да… — Последва продължителна пауза. — Добре, но в момента съм с шерифа. Не мога да обещая, че ще успея да стигна дотам. — Крейг завъртя очи и поклати глава. Накрая въздъхна и продължи:
— Очаквайте да хвърчат лайна после, мамка му.
И затвори телефона.
— Какво стана? — попита го Мат.
Крейг изруга още няколко пъти, след което дойде на себе си.
— Искат да остана тук. Представяш ли си? Трябваше да се срещна с кореспондента в Прудоу и да следя събитията. Да разбера дали няма нещо общо с изследователската станция.
Джени отиде до бюрото, след като Крейг ядосано стана от него.
— Така и така ще ти се наложи да останеш тук, докато във Феърбанкс не потвърдят самоличността ти. Още си под разследване.
— Страхотно — измърмори той.
Джени вдигна телефона. Преди обаче да успее да набере номера, външната врата се отвори и влезе баща и, като изтупа снега от ботушите си.
— Май ще имаме още неканени гости — каза той и ядно изгледа Мат. — Някакъв самолет се готви да кацне тук.
Ревът на двигателя се чуваше през отворената врата. Ку-четата лаеха.
Мат и Джени се спогледаха и забързаха към изхода.
Загледаха се в небето под прикритието на навеса. Бяла „Чесна“ бавно кръжеше отгоре, като се готвеше да заеме курс успоредно на широката река.
— Мат?
Той се взираше напрегнато към самолета. Кръвта се стече в краката му.
— Същият е.
— Сигурен ли си? — тя си направи козирка над очите, като се мъчеше да разчете отличителните знаци от долната страна на крилете.
— Да.
Нямаше нужда да се вглежда в букви и числа.
— Как са разбрали, че сте тук?
Мат забеляза движение до единия от прозорците на самолета. Някой се приведе навън и им махна с ръка. Стресна се. Не беше ръка… а гранатомет, по-скоро базука.
Блъсна Джени вътре в мига, когато огнената струя блъвна от края на оръжието.
— Какво… — извика тя.
Експлозията погълна думитеи. Прозорецът в южната стена се пръсна. В стаята се разлетя стъкло.
Щом трясъкът утихна, Мат се метна към разбития прозорец. На мястото на малкия лагяк имаше димящ кратер. Покривът все още летеше високо във въздуха.
Самолетът бързо прелетя ниско над дърветата и се наклони за втори заход.
Мат се извърна и срещна погледа на Джени.
— Знаят, че сме тук.
Изражението на Джени остана напрегнато. Старият „Уинчестър“ вече бе в ръцете и. Тръгна към отворената врата, следвана от останалите.
Мат забърза след нея.
— Какво мислиш да направиш?
Навън Джени трябваше да крещи, за да надвика лая на кучетата и рева на самолетния двигател.
— Махаме се оттук — вдигна пушката и се прицели в самолета. — Всички да се изнасят към моя „Туин Отер“.
— Няма ли да е по-добре да се скрием в гората? — Крейг колебливо погледна към малкия шерифски самолет, олюляващ се на плъзгачите си в реката.
— Веднъж вече се измъкнахме по този начин. — Мат пов-лече репортера към пристана. — Не можем да разчитаме на същия късмет отново. Не и в такъв ясен ден. А и не се знае дали не са пуснали други командоси някъде там.
Групата побягна през двора към пристана. Джени поддържаше баща си за лакътя. Кучетата тичаха около тях, скачаха и лаеха.
Изведнъж до Мат се озова Бейн и затича до господаря си. Мат нямаше време да пропъди вълка.
Вместо това протегна ръка към пушката на Джени.
— Включвай двигателя. Ще се опитам да ги задържа.
Джени кимна и той се изненада на липсата на страх в очите и. Подаде му пушката.
Мат се върна назад по кея. Бейн го последва.
Чесната зави и отново се насочи към къщата. Мат вдигна пушката и се прицели. Стреля, но без резултат. Отвори магазина, за да вкара втори патрон в цевта.
В края на кея двигателят на шерифския самолет се закашля и млъкна. „Хайде, Джен…“
