Чесната пусна задкрилките си и се спусна надолу по дължината на реката право към хидроплана. Мат се прицели в кабината и стреля отново. Не уцели. Самолетът продължи невредим спускането си.
— Мамка му! — Изхвърли гилзата и нарами пушката.
Двигателят на хидроплана най-сетне се задави и закашля. Ревът му заглуши лая на кучетата.
— Мат! — извика през страничния прозорец Джени. — Влизай!
Чесната вече летеше на не повече от десет метра над водата. От отворената странична врата се подаде фигура в бяла канадка. Черен гранатомет бе опрян на рамото и. Приближаваха бързо, явно този път щяха да стрелят от упор. Нямаше начин отерът да успее да се измъкне навреме.
Единственият изход бе Мат да стреля отново, да ги накара да предприемат нов заход и така да спечели време да излетят. Прехапа устна и се прицели в човека с гранатомета, Можеше да се закълне, че копелето гледаше право в него. Натисна спусъка.
Гърмежът го накара да примигне. Мъжът бе приклекнал встрани от вратата. Мат бе пропуснал, но близкото попадение бе смутило противника му.
За съжаление и това не бе достатъчно. Гранатометът бързо се завъртя отново към тях. Чесната се намираше на не повече от седемдесет метра и приближаваше — неумолимо и ниско.
Презареди пушката.
— Мат! — извика Джени. — Идвай веднага!
Хвърли поглед към самолета и. Бащата на Джени държеше вратата отворена и му махаше с ръка.
— Още сме вързани за пристана! — изрева той и посочи въжето.
Мат изруга и се затича натам, стиснал пушката в едната си ръка. С другата освободи възела и скочи на плъзгача.
Бейн се озова вътре с един-единствен грациозен скок. От прекараните заедно години кучето бе добре запознато с този начин на пътуване.
— Давай! — извика Мат към отворената врата.
Двигателят изрева. Двете перки на крилете загребаха въздуха. Самолетът се отдалечи от кея.
Бащата на Джени се пресегна да помогне на Мат да влезе вътре.
— Не, Джон — каза Мат и срещна погледа на инуита. Преметна примката на въжето около кръста си и подаде другия край на стареца. — Вържи ме!
Веждите на Джон се повдигнаха.
— Осигури ме! — обясни Мат и посочи стоманената скоба до вратата.
Очите на стареца се разшириха. Бе го разбрал. В миналото двамата на няколко пъти се бяха катерили по глетчери.
Докато отерът ускоряваше по реката, Мат се спусна надолу към плъзгача и се опря на въжето като катерач. Бащата на Джени отпускаше малко по малко въжето, като го дър-жеше изпънато през скобата.
Мат с мъка си проправи път зад сянката на крилото.
Чесната бе на около тридесет метра назад, почти право над тях и бързо се спускаше. Нямаше да се измъкнат навреме.
Мат вдигна пушката и се наведе колкото се може по-нап-ред, задържан единствено от въжето, разперил широко кра-ка върху плъзгача. Този път се прицели право в кабината.
Докато дърпаше спусъка, от гранатомета изригна огън. Мат изкрещя. Бе закъснял.
Но в същия миг чесната рязко се заклати, сниши се и се наклони на една страна.
С разтърсващ вътрешностите рев недалеч пред хидропла-на изригна висок гейзер от вода и камъни.
Мат се извърна, хванал се здраво за въжето, докато мина-ваха покрай мястото на попадението. Камъни падаха в реката и покрай брега.
Гранатата бе пропуснала целта си. Явно стрелецът бе из-губил равновесие в мига, в който бе дръпнал спусъка.
Неспособна да спре инерцията, чесната прелетя с рев над главите им и се озова пред тях. Пилотът успя да овладее самолета, но Мат забеляза паяжината от пукнатини по прозореца на кабината.
Беше уцелил.
Започна да отстъпва назад по плъзгача. Реката се носеше с шеметна скорост под краката му. Въздушното течение го блъскаше назад, докато Джон се мъчеше да го издърпа към вратата. Мат стигна отвора в мига, когато плъзгачите се из-дигнаха над водата. Друсането под краката му моментално престана.
Самолетът внезапно се наклони, Мат изгуби равновесие и залитна назад, размахвайки ръце. Изпусна пушката и тя потъна във водата.
В същия миг нечия ръка го сграбчи за колана.
Впери поглед в черните очи на бившия си тъст. Инуитът, сигурно пристегнат за седалката си, го държеше здраво. Погледите им се срещнаха, докато вятърът ревеше около тях. Изведнъж нещо в лицето на стареца се пречупи и той дръпна Мат вътре.
Падна в кабината и се обърна да затвори вратата. Бейн протегна нос от третия ред седалки и изплези език, за да го поздрави. Мат грубо го отблъсна и затръшна вратата.
— Опитват се да ни заобиколят! — извика Джени от мястото си.
Мат се повдигна и се помъкна към седалката на копилота. Чесната пред тях рязко зави настрани.
Докато се настаняваше, тихо се наруга заради изгубената пушка.
— Имаш ли друго оръжие?
Джени отговори, докато даваше газ. Самолетът с мъка набираше височина.
— Един „Броунинг“ и служебната пушка отзад на стената.
Но няма да уцелиш нищо във въздуха.
Той въздъхна. Беше права. Нито едно от тези оръжия не бе точно на големи разстояния, още повече при такъв вятър. Джени издигна самолета.
— Единственият ни шанс е да стигнем до Прудоу Бей.
Мат я разбра. Там имаше военна база. Двубоят надхвърляше възможностите им. Но Прудоу се намираше на шестстотин и четиридесет километра оттук.
Джени гледаше как чесната се спуска към тях.
— Нещата загрубяват.
14:25
Под полярната шапка
— Съобщение за вас, адмирале.
Виктор Петков не обърна внимание на младия лейтенант, застанал на прага на каютата му, и продължи да чете откъса от лежащата на бюрото книга — „Братя Карамазови“ на Достоевски. Често намираше утеха в творбата на мъртвия руски писател. В моменти, когато душата му се подлагаше на изпитания, често сравняваше преживяванията си с борбата на Иван Карамазов със самия себе си и с вярата си.
Но това никога не е било борба за бащата на Виктор. Той завинаги си бе останал най-ревностен православен християнин. Дори след възцаряването на Сталин, когато на религията никак не се гледаше с добро око, той не се бе отказал от вярата си. Може би именно по тази причина баща му, един от най- перспективните руски учени, бе заточен — отнет от семейството си под дулото на оръжието — и изпратен на изо-лираната полярна станция в Северния ледовит океан.
Виктор довърши частта, озаглавена „Легендата за Великия инквизитор“, в която Иван драматично отхвърляше Бог. Тя винаги го разтърсваше. Гневът на Иван сякаш откликваше на неговото сърце, на собственото му отчаяние и чувство за безсилие. Подобно на Ивановия, бащата на Виктор също бе убит — не от ръцете на един от синовете си, както бе в романа, но въпреки това от коварна ръка.
И мистерията не приключваше с това. След изчезването му през 1948 г. майка му изпадна в тежка депресия, която продължи цяло десетилетие до онази сутрин, когато я намери обесена с чаршаф. Виктор бе на осемнадесет. Влезе в стаята и откри майка си да виси от корниза.
Нямаше никакви други роднини и се озова в армията. Тя стана неговото ново семейство. Докато
