вътре.
— С това ми е достатъчно топло — нетърпеливо отвърна тя и прокара ръка по термалния костюм. — Покажете ми какво открихте.
Биологът продължаваше да гледа към охраната с вдигнати вежди. Аманда можеше да се обзаложи, че спекулира като всички останали. Погледът му най-сетне се върна отново към нея.
— Какво съм открил… Мисля, че това е причината за построяването на станцията.
Отне и време, докато проумее думите му.
— Какво? Какво искате да кажете?
— Елате и вижте сама. — Той се обърна и закрачи към двойната врата.
Аманда го последва, но по пътя се озърна назад към охраняваната врата. Причината за построяването на станцията.
Молеше се биологът да греши.
15: 40
Над планините Брукс
Мат се взираше през предното стъкло и се мъчеше да се съсредоточи върху красотата на едно от най- големите естествени чудеса на света. Всяка година тази част от Портите на Арктическия национален парк бе главната цел на хиляди планинари, катерачи и пътешественици.
Пред тях се издигаха върховете Аригеч. Името бе от езика на нунамиутите и означаваше „изпънати нагоре пръсти на ръка“. Много точно описание. Целият район бе осеян с върхове и огромни гранитни копия. Това бе земя на тристаметрови отвесни стени, опасни скални мостове и ледникови амфитеатри. Подобен терен бе естествено сборище за катерачите, а туристите се наслаждаваха на свежите алпийски ливади и сините, кристално чисти ледени планински езера.
Летенето през Аригеч обаче бе пълна лудост. И не само заради скалите. Ветровете тук също бяха убийствени. Въздушните течения се спускаха от ледниците като реки по водопади и образуваха внезапни завихряния и въздушни ями.
— Пригответе се! — предупреди Джени.
Самолетът се издигна между планини с искрящи от снега и заледени участъци склонове. Между тях се издигаше Аригеч. Сякаш нямаше път.
Мат се обърна. Преследвачите им почти ги бяха настигнали. Чесната летеше на около четиристотин метра зад тях. Щяха ли да се осмелят да ги последват в този лабиринт?
Под тях се спускаше поток, събрал водите си от зъберите. Рядката тайга окончателно отстъпи и остана някъде назад. Вече се намираха над гористата зона на континента.
Мат се обърна към Джени, готов да се опита за последен път да я разубеди. Но видя решителния блясък в очите и и начина, по който веждите и се бяха събрали на челото. И дума не можеше да става да я накара да размисли.
— Отзад сме готови — обади се баща и. Джон бе закопчал нашийника на Бейн към дръжката на едната от седалките.
Крейг седеше до стария инуит, изпънал гръб в облегалката. Очите му бяха втренчени право напред. Беше пребледнял само при вида на Аригеч. От земята гледката не представляваше нищо особено, но от въздуха бе същински ужас.
Профучаха над последния от скалистите склонове.
— Ето че се започва — каза Джени.
— Ето че идват — като ехо отвърна Мат.
Стрелбата се чу през рева на моторите. По склоновете полетяха скални отломки. За щастие прицелът бе неточен. Другият самолет все още бе прекалено далеч. Правеха последния си отчаян опит преди да изгубят жертвата си в Аригеч.
Докато гледаше наближаващата „Чесна“, Мат видя от единия от прозорците и да изригва познатият огнен език. Макарче не чу нищо, ясно си представи воя на наближаващата ракета. Димна следа отбелязваше пътя и. Профуча на два метра от края на крилото и се изгуби напред. Една от скалните стрели избухна и предизвика дъжд от камъни. Част от скалата се отчупи и рухна надолу.
Джени рязко изви настрани от уцеления стълб и наклони самолета с едното крило нагоре. Мат за миг видя как профучаха между две копия.
— Боже мой, Боже мой — монотонно повтаряше Крейг от мястото си.
Джени изправи самолета. Отвсякъде бяха заобиколени от колони и кули, върхове и стрели, стръмни скали и стени. Издигаха се толкова високо, че не можеха да видят върховете им през прозорците.
Ветровете подеха малкия самолет и го запремятаха във всички посоки. Мат се вкопчи в дръжките на креслото си.
Джени рязко зави и отново обърна самолета на една страна. Очите на Мат се разшириха. Искаше му се да ги затвори, но поради някаква причина не можеше. Изруга наум стила на летене на Джени. Изведнъж му се прииска да бе живял просто и пестеливо.
Отерът се стрелна между каменната стена и една наклонена колона. Джени започна да си тананика. Мат знаеше, че тя обикновено постъпва така, когато се концентрира върху нещо, но най-често обектът на вниманието и не бе нещо по-различно от кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“.
Самолетът заобиколи върха на косъм и отново се изправи, но само за миг.
— Дръжте се — промърмори Джени.
Мат се ококори още повече. Ръцете вече го боляха от стискане на дръжките. Какво още искаше?
Тя отново обърна странично и рязко заобиколи колоната. През следващите пет минути летеше като слаломист в скалния лабиринт, накланяйки се ту на едното крило, ту на другото.
Стомахът му се бунтуваше. Мат потърси с поглед чесната, но беше като да се взираш през каменна гора. Бе изгубил от поглед преследвачите още щом влязоха в Аригеч — което беше планът на Джени. Оттук имаше хиляди изходи — проходи, улеи, морени, долини и глетчери. А при надвисналите отгоре облаци чесната трябваше да ги последва, ако искаше да не ги изгуби и ако и стискаше.
Озоваха се в широк ледников циркус — естествен амфитеатър в склона на една от планините. Джени пое по плавна крива покрай ръба на стръмните стени. Краят на ледника надвисваше над ръба на планината като леден корниз. Дъното бе покрито с огладени камъни и втвърдена глина, натрошени скали и чакъл, останали след отстъпването на леда.
А в центъра беше застинало високопланинско езеро. Синята му повърхност отразяваше като огледало кръжащия „Отер“. Стените на циркуса бяха прекалено стръмни, за да бъдат преодолени изведнъж. Джени започна да се издига по бавна спирала, опитвайки се да достигне ръба.
Мат въздъхна с облекчение. Бяха оцелели след Аригеч. Изведнъж някакво движение в езерото привлече погледа му.
Вторият самолет.
Чесната влетя в циркуса от съвсем различна посока и за миг се разклати. Мат реши, че преследвачите им са били не по-малко изненадани от внезапната среща.
— Джен?
— Още не съм набрала достатъчно височина. — Гласът и за първи път звучеше уплашено.
Двата самолета кръжаха в каменния амфитеатър, издигайки се все по-нагоре. Процесията се отразяваше в синьото езеро долу. Вратата на чесната се отвори. От седемдесетте метра разстояние Мат ясно различи познатата фигура в бяла канадка, която заемаше по-удобна позиция и приготвяше гранатомета.
Обърна се отново към Джени. Знаеше, че в края на краищата ще съжалява за думите си, но същевременно осъзнаваше, че може никога да не стигнат ръба на циркуса.
— Обръщай към Аригеч!
— Няма време!
— Просто го направи!
Мат се разкопча и стана от мястото на копилота. Заклатушка се към страничния прозорец, гледащ към другия самолет.
