Улисана в обстановката, Аманда бързо се изгуби. Тунелите се пресичаха във всички възможни посоки. Доктор Огден спря на едно от кръстовищата и освети стените с фенерчето си.
Аманда забеляза дребни знаци, изписани със спрей върху леда. Изглеждаха нанесени неотдавна и бяха с различни цветове и форми — червени стрелки, сини завъртулки, оранжеви триъгълници. Очевидно бяха обозначителни знаци, оставени от учените.
Хенри докосна една зелена точка, кимна сякаш на себе си и продължи.
Междувременно тунелите се бяха стеснили и бяха станали по-ниски. Аманда трябваше да се приведе, за да продължи след решително крачещия биолог. Ледените кристали излъчваха искри под светлината на фенерчето в неестествено неподвижния въздух. Стените тук бяха толкова прозрачни, че се виждаха блестящите като перли мехурчета въздух, заловени в леда.
Прокара облечената с ръкавица длан по стената. Гладка като коприна. Такива тунели и пещери се образуваха, когато през лятото ледът от повърхността се стопяваше и топлата вода проникваше през пукнатини и цепки надолу, образувайки шахти и кухини. Накрая повърхността замръзваше отново, като запечатваше и запазваше пещерната система отдолу.
Аманда се взираше в сините стъклени стени. В тях имаше красота, която сякаш пропъждаше студа. Докато се обръщаше, се подхлъзна. Панически се вкопчи в някаква издатина.
Доктор Огден хвърли поглед назад.
— Внимавайте. Оттук нататък става доста хлъзгаво.
„Намери кога да ми го кажеш“ — помисли си тя и се издърпа обратно на крака. Едва сега си даде сметка, че се бе хванала не за лед, а за парче скала, подаващо се от стената. Това бе едно от множеството включения, за които говореха геолозите. Докосна го с благоговение. Бе камък, откъснат от сушата преди милиони години.
Мрак се спусна около нея, когато биологът зави зад ъгъла. Забърза след него, като съжаляваше, че не си бе взела фенерче от лавицата. Внимаваше къде стъпва. Тунелите тук бяха покрити с пясък. Явно геолозите все още не се бяха добрали до тази част на Лабиринта.
— Право напред е — погледна я Хенри.
Аманда се заоглежда. Тунелът отново започна да се разширява. В прозрачните стени висяха камъни — същинска замръзнала лавина. Още по-дълбоко в леда се виждаха други сенки — очевидно в струпване на включения.
Тунелът направи последен завой и се разля в голяма зала. Аманда отново изгуби равновесие и се плъзна напред. С мъка успя да спре, като размахваше ръце за равновесие.
Застина на място. Подът на пещерата бе с размери на олимпийска пързалка. Но бързо забрави за него — около нея и над главата и се извисяваше огромна естествена катедрала — наполовина от лед и наполовина от камък.
Задната част на кухината се състоеше от масивна скала, която опасваше и част от противоположната стена и се издигаше нагоре като огромна каменна купа.
Нещо докосна лакътя и и я стресна. Беше доктор Огден. Устните му се раздвижиха.
— Това е остатък от древно скално лице. Или поне така казва Макферън — Хенри имаше предвид шефа на екипа на геолозите. — Според него то се е отделило от сушата по времето, когато ледникът се е отчупил и е образувал острова. Отнася се към последната ледникова епоха. Макферън незабавно поиска да взриви част от нея, за да събере проби, но се наложи да го спра.
Аманда все още бе така поразена, че не можеше да говори.
— Оглеждах от чисто любопитство и открих мъртви дървета и замръзнали мъхове. Тогава претърсих цепнатините на скалата по-основно и открих три птичи гнезда. В едното дори имаше яйца! — от възбуда биологът заговори по-бързо и Аманда трябваше да насочи цялото си внимание върху устните му. — Освен това има и няколко гризача и една змия. Същинско съкровище от ледниковия период, цяла замръзнала биосфера! И това не е всичко! Елате да видите! — и той я поведе през залата към каменната стена.
Последва го, като се взираше напред. Стената се оказа не така солидна, както изглеждаше на пръв поглед. Цялата бе осеяна с вдлъбнатини. Някои от частите и изглеждаха разбити и полусрутени. Дълбоки цепнатини се врязваха в нея но беше прекалено тъмно, за да се прецени колко дълбоко стигаха.
Аманда доближи каменната арка и с трепет погледна плочите, надвиснали заплашително над главата и. Нито една от тях не изглеждаше толкова стабилна, колкото допреди миг.
Доктор Огден я хвана здраво за лакътя и я накара да спре.
— Внимавайте — каза той и посочи към пода.
На няколко стъпки пред нея в ледената пързалка имаше подобен на кладенец отвор. Овалът му бе прекалено правилен, за да бъде естествен, а ръбовете му бяха грубо одялани.
— Изкопали са едно от тях точно тук.
— Едно какво? — намръщи се Аманда. Чак сега забеляза и други дупки в леда.
— Ето там.
Хенри я помъкна настрани. Откачи манерката за вода от колана си и и направи знак да коленичи върху леда. Намираха се само на няколко метра от разнебитения скален отвес — сякаш се бяха свили на тесния само няколко стъпки бряг на замръзнало езеро.
Биологът избърса с ръкавица леда и постави фенерчето с лампата надолу. Осветеният участък от леда заблестя, но детайлите се виждаха смътно заради скрежа върху повърхността. Въпреки това Аманда различи някаква тъмна сянка на няколко стъпки отдолу.
— Гледайте — раздвижиха се устните на Хенри и той отвори манерката.
Наведе се и разля малко вода върху повърхността, която разтопи скрежа и превърна леда в стъкло. Светлината заблестя и освети намиращото се отдолу до най-малката подробност.
Аманда ахна и се дръпна назад.
Създанието сякаш бе застинало в момента, когато се е хвърляло през леда към нея. Тялото му бе бледо, почти бяло, с гладка кожа като на често срещащите се в Арктика китове белуга и горе-долу със същите размери и тегло — най-малко половин тон. Но за разлика от белугата имаше къси предни крайници, завършващи с извити нокти, както и големи задни крайници с ципи, които бяха разтворени, сякаш готови да го изтласкат срещу нея. Тялото му също изглеждаше по-гъвкаво, отколкото на малкия кит — с по-издължено тяло, извито като видра. Сякаш бе създадено за развиване на високи скорости. Но онова, което я смрази до кости, бе отворената в захапка издължена паст, пълна с остри зъби. Бе достатъчно широка, за да погълне малко прасе. Черните му очи бяха наполовина извити и се виждаше бялото — подобно на големите хищни китове, преследващи дивеча си. Аманда седна и издиша няколко облачета топла пара. Дробовете и трепереха от студ и шок.
— Какво е това, по дяволите?
Биологът не обърна внимание на думите и.
— Има и още образци!
Той се плъзна на колене по леда и разкри второ създание, дебнещо непосредствено до скалата. Звярът се бе свил в леда, сякаш спеше — с челюстите в центъра и опашка, обвиваща тялото, също като спящо куче.
Хенри бързо скочи на крака.
— И това не е всичко.
Преди да успее да му зададе въпрос, той хлътна в една широка цепнатина в скалата. Аманда го последва като устремила се към светлината нощна пеперуда. Широко отворените гладни челюсти на чудовището още бяха пред очите и.
Цепнатината продължаваше няколко метра навътре в скалата и завършваше с пещера колкото двоен гараж.
Аманда се изправи. До отсрещната стена имаше шест огромни ледени блока, а във всеки от тях — по едно от създанията, всички свити като зародиши. Но онова, което накара Аманда да отстъпи назад към изхода, бе разположено в центъра на кухината.
Едно от съществата лежеше изпънато на пода с широко Разтворени настрани крайници, подобно на жаба в биологическа лаборатория. Тялото му бе разрязано от гърлото до таза, кожата бе изпъната настрани и закована за леда — очевидно го бяха подложили на дисекция още когато станцията е била обитавана от руснаците. Но и беше достатъчно да хвърли само един поглед върху костите и вътрешностите, за да се
