извърне. Забърза към замръзналото езеро. Доктор Огден я последва. Изглеждаше безразличен към шока, който я бе обхванал, Докосна ръката и, за да и привлече вниманието.
— Откритие от такъв мащаб ще промени из основи биологията — каза Хенри, като настоятелно се наведе към нея. — Сега разбирате защо трябваше да попреча на геолозите да съсипят цяла една екосистема. Находка като тази… така запазена…
— Какви са тези неща, по дяволите? — прекъсна го Аман — Гласът и трепереше.
Хенри примигна и махна с ръка.
— Разбира се. Та вие сте инженер.
Макар и глуха, тя почти чу снизхождението в тона му. Наежи се, но си задържа езика зад зъбите.
Той посочи назад към цепнатината и заговори бавно.
— Цял ден изучавах онзи образец там. Имам опит в палеобиологията. Вкаменени останки на подобни видове са били открити в Пакистан и Китай, но никога не са попадали така добре запазени екземпляри.
— Екземпляри на какво, Хенри? — очите и се взираха остро в биолога.
— На Ambulocetus natans. Обикновено го наричат „ходещ кит“. Това е еволюционната брънка между сухоземните бозайници и съвременните китове.
Тя го зяпна.
— Предполага се, че е съществувал преди около четиридесет и девет милиона години и е изчезнал преди около тридесет и шест милиона години. Но разперените навън крака, съединеният с гръбнака таз, разположението на ноздрите… всички тези елементи несъмнено сочат, че става въпрос за Ambulocetus.
Аманда поклати глава.
— Да не би да искаш да кажеш, че тези екземпляри са на цели четиридесет милиона години?
— Не. — Очите му се разшириха. — Точно там е работата! Макферън твърди, че ледът в този пласт е само на петдесет хиляди години, от времето на последната ледникова епоха.
Освен това екземплярите тук имат някои уникални особе-ости. Първоначалното ми предположение е, че малко стадо Ambulocetus е мигрирало в Арктика, подобно на някои съвременни китове. Настанило се е тук и се е адаптирало към местните условия. Вижте например бялата кожа, гигантизма по-дебелите слоеве подкожна мазнина. Също като при бялата мечка и белугата.
Аманда също ги бе сравнила с белугата.
— Тези същества са успели да оцелеят до последния ледников период? И досега не е била открита нито следа от тях?
— Нима наистина ви се струва така изненадващо? Всичко живяло и умирало на полярната шапка би могло просто да потъне на дъното на океана — район, за който не знаем почти нищо. А вечната замръзналост на сушата прави разкопките зад Полярния кръг почти невъзможни. Затова е напълно допустимо някои животни да са съществували в продължение на милиони години и да са изчезнали, без да оставят нито следа. Дори в наши дни не разполагаме с почти никакви палеобиоложки данни за този район.
Аманда поклати невярващо глава, но не можеше да отхвърли онова, което току-що бе видяла с очите си. А и не можеше да обори аргументите му. Едва през последното десетилетие, с развитието на високите технологии и появата на нови уреди, районът на Арктика се изучаваше по-обстойно. Засега откритията се ограничаваха само до някакви нови и некласифицирани видове фитопланктон и водорасли — нищо, което да може да се сравни с тези създания.
— Руснаците сигурно са ги открили, когато са строили базата си — продължи Хенри. — А може би са я построили именно заради тях. Кой знае?
Аманда си спомни думите на Хенри — това е причината за построяването на станцията.
— Какво те кара да мислиш така? — В ума и за миг премина споменът за откритието на ниво 4. Това ново откритие, колкото и да бе впечатляващо, сякаш по никакъв начин не бе свързано с другото.
— Не е ли очевидно? — погледна я Хенри.
Аманда повдигна вежда.
— Вкаменелостите на Ambulocetus бяха открити едва в последните години — той посочи към цепнатината. — По време на Втората световна война никой не е подозирал за тях и затова руснаците избрали подходящо име за подобно чудовище.
Очите и се разшириха.
— Кръстили са базата на създанието — ненужно обясни доктор Огден. — Предполагам, нещо като заклинание.
Аманда се взираше надолу към замръзналото езеро и нахвърлящия се към нея звяр. Вече знаеше какво вижда в действителност. Чудовището от нордическата легенда.
Грендел.
Втора част
Огън и лед
Хлъзгав склон
8 април, 21:55
Над Северния склон, Аляска
5. Мат неспокойно дремеше на мястото си. Зад гърба му се разнасяше хъркане. Не идваше от спящия репортер, нито от клюмащия баща на Джени, а от вълка, проснал се по гръб през третата редица седалки. Едно особено силно изхъркване породи призрак на усмивка на лицето на Мат и веднага чу гласа на Джени:
— Мислех, че ще вземеш мерки за тази крива преградка.
Призракът се превърна в истинска усмивка. Бейн хъркаше откакто беше кутре и спеше свит на кълбо при краката на леглото им. И за двамата бе извор на непрекъснат смях. Мат се поизправи.
— Пластичният хирург в Ноум каза, че ще е необходима доста сериозна операция на носа. Прекалено много рязане и скъсяване. Накрая щял да прилича на булдог.
Джени не отвърна, затова Мат хвърли поглед към нея. Гледаше право напред, но той забеляза малките бръчки в ъгълчетата на очите и. Развеселена и същевременно малко тьжна. Мат скръсти ръце и се запита дали това бе най-доброто, което би могъл да постигне. Е, засега беше достатъчно. Погледна навън. Луната бе почти пълна и хвърляше сребърни отблясъци по заснежените равнини. Толкова далеч на север зимата все още здраво държеше земята, но въпреки това вече се виждаха някои признаци на настъпващата пролет — малко поточе с надвиснала върху него мъгла, тук-там по някое езерце от разтопен сняг. Редки стада карибу се мяркаха в тундрата, движеха се бавно в нощта, следваха водите на топящия се сняг, хранеха се с еленов мъх, бродеха из блатата и пасяха вездесъщите туфи трева с размери на тиква, израснали върху топящата се кал.
— Извадихме късмет, че се свързахме с Дедхорс навреме — тихо промърмори Джени и привлече вниманието му.
— Какво искаш да кажеш?
След като излязоха от Аригеч, бяха успели да се свържат с летището в Прудоу Бей на Северния склон на Аляска. Там предупредиха цивилните и военните власти за преследването над планините Брукс. На сутринта щяха да изпратят хеликоптери да търсят остатъците на чесната. Скоро щяха да разберат повече за преследвачите си. Мат успя да се свърже и с Керъл Джефрис, изследователката на мечки в Бетълс, Тя знаеше къде се намира къщата на Джени и щеше да изпрати свои хора да се погрижат за изоставените животни. Крейг също откри свръзката си в Прудоу. Щом бе разпитан и даде показания, репортерът имаше страхотни новини за разказване. След като историята на тяхното изпитание стана достъпна и за останалия свят, всички се отпуснаха облекчени.
Сега пък какво ставаше? Мат се изправи в седалката.
Джени посочи към предното стъкло — но не към тундрата под тях, а към ясното небе.
Мат се наведе напред. Отначало не видя нищо необичайно. Съзвездието Орион ярко блестеше. Полярната звезда грееше точно пред тях. И тогава зърна светещите ивици, които се издигаха от хоризонта и
