проблясваха в зелено, червено и синьо. Северното сияние се надигаше.
— Ако се вярва на прогнозите, предстои ни страхотно зрелище — каза Джени.
Мат се отпусна назад, загледан в спектакъла от цветни драперии и танцуващи студени пламъци в нощното небе. Това естествено шоу имаше множество имена — северно сияние, северни светлини, а местните индианци атапаска го наричаха коюкон или юяких, докато за инуитите то бе просто светлините на духовете.
Гледаше как цветната вълна се издига в небесния свод, като трептеше в блестяща корона и покриваше облаците в пурпур и лазур.
— За известно време ще бъдем откъснати от всички — каза Джени.
Мат кимна. Завладяващите светлини, породени от сблъскващия се с горните слоеве на атмосферата слънчев вятър, блокираха повечето от средствата за съобщения. Но не се налагаше да пътуват прекалено далеч. Оставаше им не повече от половин час. Северният хоризонт вече бе започнал да просветлява от прожекторите на нефтените полета и далечния Прудоу Бей.
Летяха в мълчание още няколко минути, като просто се наслаждаваха на светлинното представление в небето, придружено от хъркането на Бейн. В тези няколко мига имаше чувството, че е у дома си. Може би това бе просто последица от ужасния ден, предизвикано от ендорфина чувство за лекота и комфорт. Но Мат се страхуваше да го наруши с говор.
Джени първа проговори.
— Мат… — Гласът и бе мек.
— Недей — каза той.
Трябваха им три години и днешната борба на живот и смърт, за да се озоват отново заедно. Не искаше да постави под заплаха това крехко начало.
Джени въздъхна. Забеляза раздразнението и.
Пръстите и се свиха около щурвала и кожената му калъфка изскърца.
— Няма значение — прошепна тя.
Моментът на мир бе изчезнал, без дори да са необходими думи. Кабината се изпълни с напрежение, което издигна стена помежду им. Прелетяха останалото разстояние в пълна тишина — този път напрегната и горчива.
Появиха се първите нефтени кули, обкичени със светлини подобно на коледни елхи. Назъбена сребърна линия отляво загрози съвършената тундра, като се издигаше и спускаше по повърхността на земята като някаква гигантска метална змия. Щатският петролопровод. Реката от черно злато извираше от Прудоу Бей на северния бряг на Аляска и стигаше до Валдиз при Пролива на принц Уилям.
Наближаваха целта си. Петролопроводът им показваше пътя. Джени го следваше, като караше успоредно. Опита се да се свърже по радиото с контролната кула в Дедхорс. Намръщената и физиономия беше достатъчно красноречив отговор. По небето още танцуваха разноцветни сияния.
Наклони самолета в полегата дъга. Пред тях в нощта заблестяха светлините на градчето Прудоу Бей (ако изобщо можеше да се нарече така), като някакъв райски кът за добиващите петрол. Градчето почти изцяло принадлежеше на компанията и бе построено единствено за целите на петролодобива, транспортирането и поддръжката. Постоянното му население бе под сто души, но заради приходящите работници на кладенците броят варираше в зависимост от заетостта. Тук имаше и малка военна база, която охраняваше сърцето на нефтодобива в Северния склон.
Отвъд границите на градчето се простираха морето на Бофор и Северният ледовит океан, но трудно можеше да се определи къде свършваше сушата и започваше водата. На километри навътре в океана от брега се простираха огромни ледени късове, които накрая се сливаха с ледените маси на полярната шапка. През лятото, когато районът се затопляше, полярната шапка се свиваше наполовина, но все още всичко бе покрито със солиден лед.
Джени полетя към морето, обиколи Прудоу Бей и се приготви за приземяване на единствената писта на летището.
— Нещо става там долу — каза тя и наклони самолета.
Мат също забеляза — трескаво оживление в края на градчето. Няколко превозни средства се носеха по снежното поле от военната база, сякаш бързаха да напуснат града колкото се може по-бързо. Погледна от другата страна.
Под тях се намираше краят на щатския петролопровод. Гигантските постройки на Събирателна станция 1 и Помпена станция 1 бяха осветени зад високата ограда от бодлива тел. Тук изстудяваха добития нефт, отделяха водата и газта и черната течност започваше шестдневното си пътешествие към танкерите в Пролива на принц Уилям.
Докато прелитаха над помпената станция, Мат забеляза, че част от оградата е съборена. Хвърли поглед отново към бързо отдалечаващите се военни автомобили. Изпълни го мрачно предчувствие.
— Измъкни ни веднага оттук! — рязко нареди той.
— Какво?
Експлозията погълна думите и. Сградата на събирателната станция се пръсна. Огромна огнена топка изригна нагоре в небето. Разлетяха се горящи отломки, които рухваха върху покритите със сняг полета и околните сгради. Изригнаха нови пламъци. Покривът на Помпена станция 1 излетя във въздуха, последван от второ огнено кълбо. Тръбата с диаметър метър и двадесет, влизаща в сградата, се разкъса и по дължината и избухнаха серия взривове. Горящ петрол се разхвърча във всички посоки и не спря, докато не достигна първата от шестдесет и двете двойни прегради, която спря по-нататъшния му унищожителен ход по петролопровода.
За секунди зимният покой на полузаспалото градче се превърна в същински ад. Обвити с дим огнени реки залъкатушиха към морето. Горяха сгради. Избухваха по-малки вторични експлозии от газовите цистерни. Хора и превозни средства бягаха във всички посоки.
— Мили Боже! — възкликна Крейг от мястото си, залепил лице към стъклото.
От радиото по общия канал се разнесе глас, едва различим от силното пращене:
— Незабавно напуснете въздушното пространство! Всеки опит за кацане ще се посрещне с въоръжена сила!
— Отцепват района! — възкликна Джени и зави настрани от пламъците. Полетя над замръзналото море.
Баща и се взираше назад към сушата.
— Какво се е случило?
— Не зная — промърмори Мат, загледан в горящата брегова линия. — Злополука, саботаж… във всеки случай, сякаш е било нагласено специално за пристигането ни.
— Разбира се, че не може да има нищо общо с нас — каза Крейг.
Мат си припомни съборената ограда и бързащите автомобили от базата. Някой се бе вмъкнал вътре и бе задействал сигнализацията. А след последните два дни не можеше да отхвърли възможността това по някакъв начин да е свързано с тях. Бедата сякаш ги следваше по петите още откакто се бе разбил самолетът на журналиста. Определено някой бе твърдо решен политическият репортер на „Сиатъл Таймс“ да не стигне до станцията на НАЛЕДЕКС, изгубена някъде сред ледовете.
— И сега какво ще правим? — попита Крейг.
— Горивото привършва — предупреди Джени и почука датчика, сякаш по този начин щеше да накара стрелката да се помръдне. — Кактовик — добави рязко тя.
— Кактовик ли? — попита Крейг.
— Рибарско село до остров Бартър, недалеч от канадската граница — отвърна Мат. — На около двеста километра оттук. Имаш ли достатъчно гориво? — обърна се той към Джени.
Тя вдигна едната си вежда.
— Може да се наложи да излезеш и да побуташ последните няколко километра.
Страхотно, помисли си той.
Лицето на Крейг пребледня. Вече бе преживял една самолетна катастрофа. Несъмнено полетите над Аляска му бяха дошли в повече.
— Не се безпокой — окуражи го Мат. — Ако ни свърши горивото, отерът може да кацне на плъзгачите си на всеки равен заснежен участък.
