би са там. Но всичко е коди рано с някакви странни знаци. Не успяхме да ги разчетем.
Крейг отиде до шкафа и отвори вратата му. Наведе се напред и огледа подвързиите.
— Има числа. По всяка вероятност дати — пръстът му пробяга по редовете. — Ако разчитам правилно, от януари 1933… до май 1945 г.
Измъкна последния дневник и го разлисти.
— Дванадесет години — каза Брат. — Не мога да повярвам, че е продължило толкова дълго, без да разбере някой.
— По онова време връзките в тази част са били спорадични — отвърна Аманда. — Пътуванията също. Не е било трудно да скриеш подобно място.
— Или да го изгубиш, ако пожелаеш — добави Мат. — Какво е станало тук, по дяволите?
— Имам идея — обади се биологът доктор Огден. Стоеше изправен до една от камерите.
Всички се обърнаха към него.
— Е? — безцеремонно попита Брат.
— Гренделите — каза ученият. — Видяхте какво стана. Съживиха се, след като са били замразени в продължение на хилядолетия.
Очите на Аманда се разшириха.
— Това е невъзможно.
— Не, госпожо — обърна се към нея Брат. — Доктор Огден е прав. Видях с очите си какво се случи.
— Подобни чудотворни съживявания не са непознати в природата — продължи доктор Огден. — Някои видове костенурки изпадат в сън в замръзналата тиня за цяла зима и се съживяват отново, когато се затоплят през пролетта.
— Но ако са дълбоко замразени? — попита Аманда.
— Да. Арктическите дървесни жаби замръзват и стават твърди като камък през зимата. Сърцата им престават да бият. В това състояние можеш да ги разрежеш на две и пак няма да кървят. Всякаква ЕЕГ активност замира. Всъщност няма никаква клетъчна активност. Откъдето и да погледнеш, те са мъртви. Но стига да дойде пролетта и да се размразят, само след петнадесет минути всичките им органи започват да функционират и можеш да ги видиш да подскачат насам-натам.
Мат кимна, когато Аманда погледна към него.
— Така е. Чувал съм за тези жаби.
— Но как е възможно? — не отстъпваше Аманда. — Когато тялото замръзва, ледът в клетките се разширява и ги унищожава. Нали така е при измръзването. Как е възможно жабите да оцелеят?
— Отговорът е съвсем прост — каза Ог ден. Аманда вдигна вежда.
— Захарта.
— Какво?
— И по-точно глюкозата. Има един канадски изследовател, доктор Кен Стори, който изучаваше арктическите дървесни жаби през последното десетилетие. Той открил, че когато в кожата на жабата започва да се образува лед, клетките на тялото и започват да се пълнят с глюкоза. Тя увеличава осмалността на клетките до степен, в която вътре в тях не може да се образува лед.
— Но нали каза, че жабите всъщност замръзват?
— Точно така, но замръзва само водата извън клетките. Глюкозата вътре в тях действа като криозащита, един вид антифриз, който запазва клетките, докато тялото не бъде размразено отново. Доктор Стори установил, че този еволюционен процес се управлява от група от двадесет гена, които преобразуват глюкогена в глюкоза. Агентът, който задейства внезапно тези гени, все още е неизвестен. Най-популярна е хормоналната теория, според която жлезистата кожа на жабите произвежда някакво съединение. Странното обаче е, че тези двадесет гена съществуват у всички гръбначни организми.
Аманда пое дълбоко дъх.
— Включително и у Ambulocetus… у гренделите.
Той кимна.
— Помниш ли, казах ти, че ще класифицирам новия вид като Ambulocetus natans arctos. Адаптиран към арктическите условия подвид на първоначалния кит амфибия. Гигантизмът, депигментацията… всички те са характерни арктически адаптации. Защо да не става дума за същото? Ако това същество е избрало за свой дом този район — управляван не от слънцето, а от циклите на замразяването и размразяването, — тогава тялото му би могло също да се адаптира към подобен ритъм.
— Освен това ние видяхме, че с чудовищата става тъкмо това — добави Брат. — Знаем, че могат да го правят.
Огден кимна и продължи:
— Това е форма на потисната жизнена активност. Можете ли да си представите потенциалното и приложение? Дори сега изследователите в университетите използват арктическата жаба като модел при опитите да замразят човешки органи. Откритието ще бъде истинска благодат за света. Дарените органи могат да бъдат замразявани и да се използват, когато има нужда от тях.
Погледът на Мат се върна отново към камерите.
— Ами тези хора? Мислите ли, че тук е ставало тъкмо това? Един вид гадна банка за органи? Голям склад за резервни части?
Огден се обърна към него.
— О, не, изобщо не го допускам. Мат го изгледа.
— Тогава какво?
— Обзалагам се, че руснаците са се опитвали да постигнат нещо по-голямо. Нали ви казах, че двадесетте гена, които ръководят потискането на жизнената активност на жабата, се срещат у всички гръбначни организми. Е, и хората са такива.
Мат се ококори.
— Смятам, че тези хора са били като опитни мишки в програма за потискане на жизнената активност. Руснаците са се опитвали да внедрят у хората способността на гренделите да оцеляват при замразяване и са търсили начини за практическото и приложение. Търсили са Светия граал на всички науки — Огден погледна обърканите лица около себе си. — Безсмъртието.
Мат се обърна към изкривените от агония тела в леда.
— Да не искате да кажете, че тези хора са все още живи?
Но преди да получи отговор, някой заблъска по вратата — твърдо, заповеднически. Всички млъкнаха.
— Незабавно отворете вратата… — разнесе се груб глас отвън. — Ако се наложи да влезем със сила, ще платите скъпо за неприятностите, които ни създавате.
От категоричния тон на гласа беше ясно, че това не е просто заплаха.
Вълкът беше спрял пред вратата им.
14:04
Над полярната шапка
Джени се бореше със силния вятър, блъскащ предното стъкло. Внезапните пориви и завихряния я караха да държи щурвала с всички сили и да не откъсва очи от датчиците. През последните десет минути дори не си бе направила труда да погледне навън. А и за какво?
Макар че не виждаше нищо, все още не бе свалила защитните очила. Дори при цялата тази вихрушка през предния прозорец нахлуваше ярка светлина. Караше я да затвори очи. От колко ли време не бе мигвала?
Отърси се от тези мисли и провери скоростта. Прекалено ниска. Насрещният вятър я убиваше. Опита се да не обръща внимание на състоянието на горивото. Жълтата лампичка мигаше предупредително. Празно. Летяха на пари през бурята.
— Всички ли сме сигурни? — обади се Ковалски. Матросът се бе отказал от опитите си да намери някого по радиото.
— Не виждам какво друго ни остава — каза Джени. — Нямам достатъчно гориво, за да стигна до брега. Така или иначе ще бъдем принудени да кацнем. По-добре да бъде на място, където имаме поне някакъв
