пред отвора на пещ. Ледът се разтопяваше и покриваше всичко наоколо с вода.
Нечия ръка го сграбчи за рамото. Беше Гриър.
— Мърдай.
Ушите на Мат все още пищяха. Едва успя да го чуе, не кимна.
Двамата запълзяха след останалите.
Но къде можеха да отидат? Навсякъде ги дебнеше смърт. Единственият въпрос бе как ще ги умъртвят. Мат се взираше напред, след това хвърли поглед през рамо.
Лед или огън.
Ударни отряди
9 април, 14:15
„Полярен страж“
12. Групата мъже и жени очакваха заповедите на капитан Пери. „Полярен страж“ се бе издигнал до перископска дълбочина под открита цепнатина между две ледени плочи. Вятърът вилнееше само на педя над тях и издухваше снега по ледените полета със скорост сто километра в час, но под водата цареше мъртва тишина.
Обърна се към луничавия радист, който изглеждаше по-блед и от листата в ръката му.
— Все още ли няма надежда за сателитна връзка?
Двадесет и две годишният радист преглътна с мъка, но издържа тежестта на вперените в него погледи.
— Не, сър. Магнитната буря е по-свирепа и от виелицата отгоре. Опитах всеки номер, за който можех да се сетя.
Пери кимна. Все още бяха оставени сами на себе ни. Но вземането на решение не можеше да се отлага повече. Преди половин час същият този радист се бе втурнал на мостика. Беше засякъл съобщение на руски по УТК-линия. Макар и удобни за комуникация на къси разстояния, подводните телефони не осигуряваха поверителност на връзката, особено за съд, оборудван като „Полярен страж“. Малката подводница бе не само бърза и безшумна, но и разполагаше с най-добрите уши в океаните.
От тридесет километра разстояние бяха успели да прихванат едва доловимата сонарна комуникация между водача на руската група и капитана на „Дракон“. За корабния преводач не беше проблем да го преведе на английски. Самият Пери също бе прослушал записа и бе чул как студеният и кух глас издава заповедта си.
„Задействайте експлозивите. Потопете цялата база.“
Руснаците възнамеряваха да унищожат всичко. Цивилните, останалите войници… всички щяха да бъдат пожертвани под полярната шапка.
Щом чу това, Пери незабавно заповяда на кормчията да открие някое място, където да могат да издигнат антената си. Макар и да се съмняваше, че някой ще успее да реагира навреме, беше длъжен да обяви тревога. Времето бе отчайващо малко.
Но дори този безнадежден опит бе претърпял неуспех Преди петнадесет минути бяха изплавали в една тясна цепнатина, притиснати от двете страни от ледени стени. Издигнаха антената във виелицата отгоре и радистът се бе захванал за работа, но без резултат. Комуникациите все още не работеха.
Доктор Уилиг пристъпи напред. Шведският океанограф бе поел функцията на говорител на цивилните на борда.
— Става въпрос за наши хора там — колеги, приятели, дори роднини. Разбираме риска, на който се излагаме.
Пери огледа лицата около себе си. Екипажът му, заел съответните места, бе също толкова твърдо решен. Обърна се и изкачи стъпалото към стенда на перископа. За момент претегли собствената си мотивация. „Аманда също е там… някъде там.“ Доколко решенията му бяха зависими от чувствата му към нея? До каква степен бе готов да рискува екипажа си и намиращите се под закрилата му цивилни, та дори и самата подводница?
Четеше твърда решимост в израженията на останалите, но крайното решение и отговорност бяха негови. Можеше или да продължи да бяга към бреговете на Аляска, или да се върне обратно при „Омега“ и да направи всичко възможно, за да спаси хората там.
Но с какво разполагаше „Полярен страж“ срещу много поголемия и въоръжен до зъби руски ловец и убиец? Само с три оръжия — бързина, невидимост и хитрост. Пери пое дълбоко въздух и се обърна към очакващия радист.
— Не можем да чакаме повече. Оставете тук един ПЕТ.
Настройте го за непрекъснато предаване към НАВСАТ и за редете и записаното руско съобщение.
— Слушам, сър — мъжът се втурна обратно в кабината си.
Пери погледна към доктор Уилиг, после се обърна към заместника си.
— Дълбочина двадесет и пет метра, ъгъл на спускане тридесет градуса…
Всички затаиха дъх в очакване на решението му. Накъде щяха да тръгнат оттук — напред или назад? Следващата заповед съдържаше отговора.
— И минете в ултратих режим.
14:35
На борда на „Дракон“
Капитан Миковски наблюдаваше кормчията и навигатора, докато двамата насочваха подводницата към полинята. Помощник-капитанът Григор Янович следеше дълбочината и съобщаваше на глас положението.
Всичко вървеше нормално.
Григор се обърна към него. В очите му се четеше силна тревога. Беше негов помощник вече почти цяла година. Двамата се познаваха толкова добре, че можеха да разчетат настроенията и дори мислите си. И сега Миковски прочете мълчаливия въпрос — „Наистина ли ще направиш това?“
В отговор само въздъхна. Трябваше да изпълнява заповед. След бягството на пленниците дрейфащата станция се превърна повече в опасност, отколкото в предимство за мисията им.
— Всички вентили са затворени — обади се помощникът и хвърли поглед към капитана. — Готови за изплаване.
— Изплаване — нареди Миковски. — Дръжте кораба в хоризонтално положение и устойчив.
Завъртяха се превключватели. Помпите се задействаха и „Дракон“ се издигна бързо и плавно на повърхността. Отвсякъде започнаха да пристигат съобщения — всичко беше на ред.
— Отворете люка — нареди той.
Григор предаде заповедта с махване на ръка към матроса до люка. Докато той изпълняваше, помощникът тръгна към Миковски.
— Групата за действие на брега в готовност. — Думите му бяха резки, изречени с мъка — принудителна проява на професионализъм заради ужасната задача, която им предстое ше. — Заповеди?
Миковски погледна часовника си.
— Заключете пленниците. Проверете дали запалителните заряди са поставени според инструкцията. След петнадесет минути искам всички обратно на борда. Следва незабавно потапяне.
Григор не помръдна. Очите му вече не гледаха към Миковски, а към някакво въображаемо място, където онова, което предстоеше да сторят, можеше да бъде погребано и простено. Но ничие зрение не достигаше толкова надалеч.
Миковски издаде последната заповед:
— Веднага щом се потопим, взривете зарядите. От дрейфащата станция не трябва да остане нито следа.
14:50
