си уцелената си глава.
Когато Бейн скочи до тях, Джени се претърколи настрани. Като пълзеше и се пързаляше, тя тръгна след изчезналия с фенерчето мичман.
Ковалски остана да пази зад тях, докато завиха зад завоя.
— Излиза навън — каза той и се обърна към Джени. — Май си прекалено люта за вкуса му.
Не след дълго наклонът отново стана стръмен. Скоро се запързаляха презглава по шахтата. Джени се мъчеше с всички сили да намали скоростта си с ръце и крака, но стените бяха хлъзгави като пода.
Минута по-късно чуха гласа на Том да ехти някъде отдолу:
— Стигнах края! Не е много далеч.
Беше прав.
Светлината стана по-ярка и Джени изведнъж се озова от шахтата в голям леден тунел. Ковалски едва не се приземи отгоре и, следван от Бейн. Джени се претърколи настрани и се изправи, като разтриваше ръцете си. Огледа се. Колко ли дълбоко в ледения остров се намираха?
Том стоеше до една от стените. Пръстът му сочеше зелен ромб, нанесен със спрей върху леда.
— Мисля, че знам къде се намираме… но…
Насочи фенерчето си към пода. Някой бе разлял червена боя.
Все още настръхнал, Бейн я подуши.
Джени се изправи на крака. Не беше боя… а кръв.
При това все още прясна.
— Изобщо не трябваше да напускаме проклетата дрейфа станция — поклати глава Ковалски.
Никой не възрази.
14:53
В района на дрейфаща станция „Омега“
Старши сержант Тед Кантър лежеше, наполовина затрупан в снега, облечен в бял полярен щурмови екип, който го покриваше от глава до пети. Гледаше през инфрачервения бинокъл към американската изследователска база. Бе видял как руската подводница изплава преди петнадесет минути, изпускайки пара сред бушуващата виелица.
Намираше се само на сто метра от станцията. Единственото му средство за връзка с външния свят бе акустичната слушалка „Дженеръл Дайнамикс“, закрепена на ухото му. На гърлото си имаше залепен субвокален микрофон. Беше доложил ситуацията и продължаваше наблюдението.
Заповедта бе да стои нащрек, но да не предприема нищо.
Такива бяха указанията още от пристигането му.
На четиристотин метра от него две бели палатки прикриваха останалата част от екипа на „Делта Форс“ с изключение на партньора му, който лежеше скрит в снежната купчина на няколко метра встрани. Шестчленният отряд се намираше тук от шестнадесет часа, докаран по въздуха и спуснат под прикритието на нощта.
Командирът им, главен сержант Едуин Уилсън с позивна Делта Едно, беше с останалата част от групата в Сборен пункт Алфа, на шест и половина километра оттук. Двата им хеликоптера бяха покрити с арктически камуфлаж, докато не получеха сигнал за действие.
Застанал на пост, екипът на Кантър бе наблюдавал от непосредствена близост как руската подводница пристигна на зазоряване. Видя как войниците нахлуха в дрейфащата станция и я овладяха. Гледаше как убиват хора. Един бе застрелян само на четиридесет метра от мястото, на което се намираше. Но не можеше да реагира. Имаше заповед — гледай наблюдавай, докладвай.
Но не действай. Още не.
Контролиращият мисията бе оставил ясни заповеди за действие едва след като бъде даден сигнал. Преди това трябваше да се уредят въпроси — както политически, така и стратегически. Освен това целта на мисията, носеща прякора „футбол“, трябваше да бъде открита и поставена под контрол. Едва тогава можеха да направят своя ход.
Преди петнадесет минути бе видял как руснаците излизат от подводницата. Преброи слизащите, след това прибави и броя на разположените по-рано тук противници.
Сега те се връщаха. Присви очи и започна отново да брои руснаците, които един по един изчезваха през люка в търбуха на подводницата. Устните му се свиха.
Обстановката бе ясна.
Натисна с пръст предавателя.
— Делта Едно, отговори. Отговорът последва незабавно.
— Докладвай, Делта Четири.
— Сър, смятам, че руснаците се изтеглят от базата. — Кантър продължи да брои хората, които се катереха по ледения хребет и се насочваха към подводницата.
— Разбрано. Делта Четири, имаме нови заповеди.
Кантър се напрегна.
— Контролиращият активира сигнала за атака. Приготви хората си за действие по мое нареждане.
— Разбрано, Делта Едно.
Кантър запълзя назад от скривалището си. Идваше ред на истинската битка.
14:54
„Полярен страж“
Пери прекоси мостика на носещата се под ледовете подводница. Никой не произнасяше нито дума. Екипажът сьзнаваше неотложността на мисията и риска, които поемаше. Планът изглеждаше почти невъзможен. Знаеше, че дори и да успееше, това щеше да му струва капитанските звезди. Не му пукаше. Познаваше границата между правилно и неправилно, между слепия дълг и личната отговорност. Измъчваше го един друг въпрос — къде е границата между храбростта и откровената глупост?
Докато пътуваха към „Омега“, най-малко сто пъти бе на крачка да заповяда да обърнат назад и да се върнат на сигурно място в Аляска. Но така и не го направи. Просто гледаше как разстоянието до целта намалява все повече и повече. Дали капитаните в миналото са били измъчвани от подобни съмнения? Никога преди не се бе чувствал по-неподходящ за водач.
Но нямаше на кого да прехвърли бремето.
— Капитане — прошепна помощникът му. „Полярен страж“ бе изолирана и звуконепроницаема, но никой не смееше да говори прекалено силно, да не би да ги чуе спотайващият се в тези води дракон. — Местоположението е потвърдено. „Дракон“ вече е изплавала при „Омега“.
Пери приближи до него и провери разстоянието до станцията. Оставаха още пет морски мили5.
— От колко време са там?
Помощникът поклати глава. Засега подробностите бяха оскъдни. Не можеха да активират сонара си, а в пасивно състояние точното местоположение и действията на „Дракон“ оставаха неясни. Това значително намаляваше собствените им възможности за действие. Руснаците сигурно вече се бяха евакуирали от станцията. Според прихванатото по УТК-линията съобщение капитанът на „Дракон“ трябваше да взриви базата веднага щом започне да се потапя. Не би могъл да рискува да повреди собствения си кораб при разрушението.
Но колко време им оставаше?
Лоцманът лейтенант Лианг застана до него. Лицето му бе напрегнато.
— Сър, проиграх предложения сценарий с кормчиите.
Прегледахме всички възможности.
— И каква е оценката за времето?
— Можем да заемем позиция за по-малко от три минути но ще са ни необходими още две, за да изплаваме безопасно.
— Пет минути…
