— Как е възможно… Та той е бил само едно момче! Кой се е грижил за него?
Мат все още гледаше към стъклото. Пръстите и го стиснаха съчувствено.
Огден приклекна от другата му страна и с трескав поглед започна да изучава панела с бутони и превключватели. Пръстът му проследи някакъв надпис.
— Странно.
— Какво? — попита Мат.
Огден посегна към един лост и с известно усилие го дръпна надолу. Изщракването се чу силно в притихналия коридор. Бутоните на панела светнаха. Стъклото завибрира, когато някакъв древен двигател се закашля, размърда се и започна да бръмчи.
— Какво направи? — извъртя се към него Мат — обиден, изпълнен с гняв.
Огден отстъпи назад и погледна Мат и Аманда.
— Боже мой, все още работи! Не мислех…
Отнякъде се разнесе силен трясък и ехото му завибрира из коридора.
— Руснаците — каза Брат. — Вътре са.
— Ние също — с изкривена физиономия каза Гриър. — Почти.
Пърлсън се бореше с последния винт.
Крейг стоеше зад тях с широко отворени и немигащи очи и местеше поглед ту към отвора, ту към коридора. Беше се въоръжил с тридесетсантиметрова стоманена шпилка за кост — хирургически пикел, който здраво стискаше пред гърдите си.
— Хайде, хайде! — изстена той.
Вече се чуваха викове и стъпки върху стоманените плочи — засега бавни и предпазливи.
— Готово! — изсъска Гриър. Двамата с Пърлсън вдигнаха решетката на сервизната шахта.
— Всички навън! — нареди Брат.
Крейг, който се намираше най-близо, мина пръв. Останалите го последваха.
Внезапно останал без сили, Мат все още стоеше на коляно пред замразеното момче. Ръката го болеше от допира с леденото стъкло. Чувстваше вибрациите от работещите машини.
Аманда отстъпи назад.
— Побързай, Мат.
Той погледна още веднъж към момчето. Докато се изправяше, имаше чувството, че го изоставя. Пръстите му се задържаха още миг върху стъклото, после се обърна.
Гриър помогна на Аманда да влезе в шахтата и направи знак на Мат.
Той се приведе и се пъхна вътре.
До входа стоеше Уошбърн. Посочи с едната от куките си към тунела — приличаше на някаква амазонка пират.
Мат последва Аманда на четири крака, без да се разделя тръбата си. Брат водеше групата, следван от Крейг и биолозите. Мат бързаше, за да направи място за останалите за него — Пърлсън, Гриър и Уошбърн.
Тунелът приличаше по-скоро на пробита в леда шахта подът беше застлан с гумени рогозки, които да правят придвижването по-лесно. Покрай двете стени се виеха проводници.
Пет метра по-нататък внезапно стана тъмно. Мат погледна през рамо. Гриър бе дръпнал решетката обратно с надеждата да скрие мястото, откъдето са избягали, или поне да забави откриването му. Четвъртото ниво беше голямо и разделена на множество помещения. Руснаците щяха да изгубят време, докато го проверят цялото. При малко повече късмет можеше да не обърнат веднага внимание на решетката.
Стана още по-тъмно и по-студено.
Накрая шахтата свърши в някакво старо сервизно помещение. Беше просто куб, изсечен в леда. Няколко дървени мебели, проводници, медна жица, резервни метални плочи, дебел гумен маркуч и сандък за инструменти.
Стълба от дървени скоби, набити в една от ледените стени, водеше към друга шахта на шест метра нагоре.
Брат посочи плана. Говореше колкото се може по-тихо.
— От тук би трябвало да се стига до трето ниво. Изкачват се стъпаловидно нагоре, следвайки нивата на базата.
Уошбърн огледа следващия тунел.
— Може да успеем да се доберем до старата оръжейна. Тя е в централната част на станцията, но ако отвлечем за малко вниманието на руснаците, малка група би могла да стига дотам.
Брат кимна.
— Нагоре — нареди той.
Прибраха хирургическите инструменти по джобовете, за да освободят ръцете си. Групата продължи в същия ред нагоре по стълбата. Мат бе след Аманда. Стигна до края на скобите и се пъхна в поредната сервизна шахта.
Зад тях се разнесе вик. На руски. Идваше от тунела след лабораторията в Ниво Четири.
— Мамка му! — изръмжа Гриър.
Руснаците вече бяха открили заешката им дупка.
Разнесе се изстрел. Куршумът рикошира от стените на шахтата и отскочи в помещението. Ледени парчета се пръснаха там, където удари стената — на сантиметри от изкачващата се по стълбата Уошбърн.
Мат се пресегна да и помогне. Гъвкава като котка, Уошбърн се плъзна покрай него.
— Накарай останалите да се размърдат — подкани я той.
Нямаше нужда от повтаряне. Всички бяха застинали при стрелбата, но сега побързаха да продължат. Брат ги водеше.
Долу отново настъпи суматоха. Разнесоха се заповеди на руски. Трудно можеше да се определи какво точно означаваха. Ушите на Мат още пищяха от стрелбата, но не му хареса лукавия тон на гласовете.
Показа се през отвора и погледна надолу.
— Качвайте се нагоре! — изсъска той на последните двама.
Бяха се прилепили за стените, очаквайки нови изстрели.
Гриър се хвърли първи към стълбата, пъргав като маймуна. Пърлсън го следваше плътно, като буквално пълзеше нагоре по краката на партньора си.
Мат сграбчи качулката на Гриър, изтегли го нагоре и се отмести да му направи път.
Пърлсън бе стигнал с едната си ръка до ръба на шахтата. Мат се обърна да му помогне. През рамото му видя как някакъв предмет отскочи в помещението отдолу.
Очите на Мат се разшириха от ужас. Нещото приличаше на черна шишарка.
Явно Пърлсън гледаше лицето му в същия момент.
— Какво… — Той също надзърна през рамо.
Черният предмет затанцува по пода и се удари в стената точно под стълбата.
— Мамка му! — възкликна Пърлсън и погледна нагоре.
Мат се пресегна и го сграбчи за качулката.
Пърлсън се набра и скочи нагоре, закривайки отвора на вахтата с тялото си.
— Давай! — изстена той с мрачен ужас в гласа.
От взрива Мат падна назад. Ударът го отпрати още по-нататък в тунела. Ярките пламъци го ослепиха. Усети как го лизват огнени езици по лицето и шията. Несъмнено бе изкрещял, но не чу собствения си глас.
Светлината изчезна веднага, но не и жегата. Тя ставаш все по-силна и по-силна.
Мат виждаше източника и ужасяващо ясно.
Пърлсън все още затулваше входа, но дрехите му горяха Не, не дрехите — цялото му тяло.
Бяха хвърлили не обикновена граната, а запалителна бомба, заредена с напалм.
Тялото на Пърлсън се свлече надолу, а краят на шахтата започна да се топи към Мат. По гумените рогозки се издуха мехури. Мат зарита с крака, за да се отдалечи. Лицето и вратът му бяха изгорени. Ако Пърлсън не бе прикрил шахтата, всички щяха да се сварят. Жегата беше толкова силна, сякаш бе застанал
