джунглата е господар и тук.
— За какво според теб може да съм притрябвал на правителството на САЩ? — обърна се Натан към Мани.
— Нямам представа. Но трябва да има някаква връзка с хората, които те финансират.
— С фармацевтичните заводи „Телукс“?
— Точно с тях. Заедно с военните пристигнаха и хора с вид на бизнесмени. Ако съдя по външността им, адвокати.
— Та нима не се появяват винаги адвокати, когато „Телукс“ се заема с нещо? — отвърна сърдито Натан.
— Не трябваше да им продаваш „Екотек“ — обади се Коуве, без да изважда лулата от устата си.
— Професоре…
— Извинявай. Знам, че не трябва да подхващам тази тема. Деликатна е…
Натан бе по-склонен да използва друга дума. „Екотек“, създадена преди дванайсет години, бе дело на баща му. Бе фармацевтична фирма, която целеше да използва познанията на местните шамани за производството на нови лекарства от растителен произход. Баща му бе решил да съхрани мъдростта и познанията на измиращите лечители от амазонския басейн, като при това местните племена се облагодетелстват от знанията си чрез зачитането на правата си на интелектуална собственост. Това се бе превърнало не само в амбиция на баща му, но и в смисъл на неговия живот. Бе дал обещание да го постигне на Сара, майката на Натан. Докато работеше като лекарка по линия на Корпуса на мира, тя бе посветила живота си на местните племена и съпругът й се зарази от тази нейна страст. Баща му й бе обещал да продължи делото й и така след няколко години се появи „Екотек“, синтез от истинска деловитост и от безкористни адвокатски услуги.
Днес обаче всичко, което бе останало от родителите му, бе изчезнало. Бе обсебено и погълнато от „Телукс“.
— Май са ни устроили почетен караул — отбеляза Мани, като прекъсна мислите на Натан.
Пред будката до портала двама рейнджъри бяха застанали в скована поза зад бразилски войник с нервен вид.
Натан погледна пистолетите им и отново се замисли за предстоящата среща.
Когато стигнаха до портала, бразилският часовой поиска документите им. След това един от рейнджърите направи крачка напред.
— Възложено ми е да ви придружа до съвещателната зала. Моля, последвайте ме.
Натан се спогледа с приятелите си и тръгнаха след войника. Вторият рейнджър зае стратегическа позиция зад тях. Натан погледна отново четирите военни хеликоптера, кацнали на футболното игрище на базата, и усети, че нещо се стегна в стомаха му, както при предусещането на опасност.
Нищо обаче очевидно не смущаваше професор Коуве. Той продължи да пуска облачета дим от лулата си и да върви с небрежна походка зад въоръжената охрана. На Мани видимо всичко това му се струваше по- скоро забавно.
Преминаха покрай ламаринените бараки, използвани като казарми от бразилските военнослужащи, и се отправиха към дървен склад със занемарен вид в другия край на базата. Малкото прозорци бяха боядисани с черна боя.
Водещият рейнджър отвори ръждясалата врата. Пръв влезе Натан. Очакваше да види мрачно помещение, пълно с паяци, но бе изненадан. Огромният склад бе ярко осветен от халогенни и флуоресцентни лампи. Циментеният под бе покрит с кабели, някои, дебели колкото китката му. В един от трите офиса в дъното бръмчеше генератор.
Натан се удиви от голямото количество хардуер, разпръснато из помещението: компютри, радиостанции, телевизионни приемници и монитори.
Сред целия този организиран хаос бе разположена голяма заседателна маса, върху която бяха разстлани разпечатки, карти, графици, дори вестници. Мъже и жени в униформи и в гражданско облекло шареха из помещението. Неколцина, сред които и Кели О’Брайън, се бяха съсредоточили в четене на документацията.
Какво ли ставаше тук?
— Боя се, че пушенето вътре не е разрешено — каза охранителят и кимна към запалената лула на професор Коуве.
— Разбирам — извини се Коуве и изтръска съдържанието на лулата си пред прага. Рейнджерът старателно разтри горящия тютюн с петата на обувката си.
Вратата на един от офисите се отвори и оттам излезе високият червенокос мъж, когото Натан бе решил, че е брат на д-р О’Брайън. До него се появи човек, когото познаваше добре и към когото изпитваше огромна неприязън. Носеше тъмносин костюм и бе преметнал сакото през едната си ръка. Натан бе сигурен, че върху това сако бе извезан гербът на „Телукс“. Както винаги, тъмнокестенявата му коса бе идеално сресана и намазана с брилянтин. Същото можеше да се каже и за грижливо подстриганата му козя брадичка. Усмивката, с която дари Натан и двамата му приятели, не бе по-малко мазна.
Червенокосият мъж се устреми към Натан с протегната отдалеч ръка и искрено доброжелателна усмивка.
— Доктор Ранд, благодаря ви, задето се отзовахте на поканата ни. Вярвам, че познавате доктор Ричърд Дзейн.
— Срещали сме се — отвърна студено Натан и стисна ръката на червенокосия. Той имаше жеста на способен да троши камъни с ръка.
— Аз съм Франк О’Брайън, ръководител на операцията. Вие вече познавате сестра ми. — Франк кимна към Кели, която вдигна поглед от документите и им махна с ръка. — Щом всички сме тук, можем да започнем.
Франк придружи Натан, Коуве и Мани до масата, а после даде знак на останалите да седнат. Точно срещу Натан седна мъж с волево изражение на лицето и дълъг светъл белег на гърлото. До него, един от рейнджърите. Двете му сребърни нашивки навеждаха на мисълта, че той бе най-старшият сред военните. В края на масата седна Ричърд Дзейн. Зае мястото между Кели и Франк, който не бързаше да седне. От лявата му страна седна друга служителка на „Телукс“, дребна жена от азиатски произход в традиционен син костюм. Имаше умни очи, които сякаш попиваха всичко, случващо се около нея. Погледите им се срещнаха. Тя се усмихна на Натан едва забележимо и кимна.
След като всички се настаниха, Франк се изкашля.
— Преди всичко, доктор Ранд, позволете ми да ви приветствам с „добре дошъл“ в командния център на операция „Амазония“, съвместно начинание на отдела по екология на ЦРУ и на командването на специалните части. — Франк кимна към капитана с нашивките. — Освен това имаме подкрепата на бразилското правителство и се радваме на съдействието на научноизследователския отдел на „Телукс“.
С вдигане на ръка Кели прекъсна брат си. Очевидно бе усетила объркаността, изписана на лицето на Натан.
— Доктор Ранд, вярвам, че имате много въпроси. Преди всичко навярно сте се запитали защо сте поканен за участник в това начинание.
Натан кимна утвърдително. Кели стана от мястото си.
— Основната цел на операция „Амазония“ е да установи съдбата на изчезналата експедиция на баща ви.
Челюстта на Натан увисна и му притъмня пред очите. Имаше усещането, че са му нанесли удар под кръста. Нужно му бе известно усилие, за да заговори.
— Но… Но това се случи преди повече от четири години…
— Знаем това. Обаче…
— Не! — Той рязко се изправи и столът му издрънча върху цимента. — Те всички са мъртви! Мъртви!
Професор Коуве се опита да го хване за лакътя.
— Натан…
Той обаче издърпа ръката си. Спомни си ясно телефонния разговор, сякаш се бе състоял вчера. Тогава тъкмо привършваше подготовката на докторската си дисертация в Харвард. Бе взел първия самолет за
