— Направи го обаче. Не смятайте, че шаманите са прости билкари. От години работя с тях и като гледам с какво трябва да се справят, смятам, че са много компетентни.
— Както и да е, тук разполагаме с по-силни лекарства. С истински лекарства. Защо не отидете заедно с баща й в чакалнята? — настоя отново Кели, обърна се към сестрите и санитаря и престана да обръща внимание на Натан.
Той се наежи, но се подчини. Привържениците на западната медицина открай време се отнасяха пренебрежително към шаманизма. Натан изведе Такахо в чакалнята, каза му да седне на един стол и да не мърда оттам и след това излезе от болницата.
Отново се озова в горещия въздух на Амазония. Американската докторка можеше да вярва или да не вярва, но той лично бе видял как шаманът съживи детето. Имаше един човек, който можеше да обясни тайнственото заболяване на Тама, и Натан знаеше как да го открие.
Едва ли не на бегом въпреки следобедния пек той се устреми към южната част на града и след десетина преки достигна базата на бразилската армия. Базата поначало бе спокойно място, но в момента кипеше от оживление. На пистата имаше четири хеликоптера с отличителните знаци на ВВС на САЩ. Местни хора се бяха прилепили към оградата, сочеха с пръст летателните апарати и оживено коментираха.
Натан не им обърна внимание и се устреми към циментено здание, разположено сред овехтели дървени бараки. Върху фасадата му бе изписано ФУНАИ. Това бе местната служба на бразилската фондация за индианците, единствената институция, която осигуряваше помощи, образование и правни услуги на местните племена банива и яномамо. В малката постройка имаше както канцеларии, така и помещения за настаняване на индианци, дошли да разберат причините за благоденствието на белия човек.
ФУНАИ разполагаше и със собствен медицински експерт, стар приятел на семейството и учител на баща му, когато за пръв път се появил в амазонските джунгли.
Натан профуча през антрето и се устреми по стълбите. Молеше се на Бог приятелят му да е на работа. Когато наближи отворената врата, чу звуците на Петия концерт за цигулка от Моцарт. Слава Богу! Почука по касата на вратата, за да съобщи за присъствието си.
— Професор Коуве?
Индианецът, седнал зад малко бюро, вдигна поглед от купчина документи. Бе на петдесет и няколко години, с дълга до раменете черна коса, посребряваща по слепоочията. За четене ползваше очила с телени рамки. Свали ги и на лицето му се появи широка усмивка, когато разпозна новодошлия.
— Натан!
Реш Коуве се изправи, заобиколи бюрото и стисна Натан в прегръдка, не по-малко силна от тази на анакондата. Макар и невисок, бе силен като вол. Някога бе шаман на, живеещото в Южна Венецуела племе триос. Преди три десетилетия се бе запознал и сприятелил с бащата на Натан. С негова помощ напусна джунглата и получи научни степени по лингвистика и палеоантропология в Оксфорд. Освен това бе един от най-изтъкнатите специалисти в района по местната флора.
— Не мога да повярвам, че си тук, момчето ми! Мани свърза ли се с теб?
Натан си отдъхна, когато се освободи от мечешката прегръдка.
— Не, какво имаш предвид?
— Търси те. Той се отби тук преди час, за да пита в кое село работиш сега.
— Защо? — присви вежди Натан.
— Не ми каза защо, но с него бе една от важните клечки на „Телукс“.
Натан се намръщи. „Телукс“ бе мултинационалната корпорация, която финансираше неговото изследване на познанията на местните шамани. Коуве бе наясно с причините за това настроение на Натан.
— Ти сам пожела да сключиш тази сделка с дявола.
— Сякаш имах някакъв избор, когато баща ми умря.
— Не трябваше да се предаваш така лесно. Ти винаги… Натан не обичаше да му напомнят този черен период от живота му. Сам щеше да носи отговорността за последиците от решенията си.
— Виж какво, сега не ми е до „Телукс“. Имам съвсем друг проблем — прекъсна го и набързо разказа за случилото се с Тама. — Тревожи ме състоянието й. Според мен добре ще е да консултираш Докторката…
Коуве взе кутия за рибарски принадлежности от един рафт.
— Нелепа, наистина нелепа работа — каза и се запъти към вратата.
Натан го последва и забеляза, че не му е лесно да догонва по-възрастния мъж. След малко и двамата бяха в болницата. Такахо скочи, когато видя Натан.
— Братко…
— Доведох човек, който може да помогне на дъщеря ти. Коуве не чака. Нахлу стремително в спешното отделение.
Натан го последва.
Там цареше суматоха. Стройната американска лекарка с лице, обляно от пот, се бе надвесила над детето, отново обхванато от силни гърчове. Медицинските сестри се суетяха, докато изслушваха нарежданията й.
— Ще я изтървем — каза уплашено Кели, без да изпуска от поглед гърчещото се тяло на момиченцето.
— Може би ще мога да ви помогна — предложи Коуве. Какви лекарства й дадохте?
Кели му съобщи няколко названия и отмести кичур коси, полепнали върху изпотеното й чело.
Коуве кимна, отвори кутията с рибарски принадлежности и от едно от многото й отделения извади кесийка.
— Трябва ми сламка.
Една от сестрите се отзова незабавно на думите му. Натан предположи, че професор Коуве не идва в болницата за първи път. Тук едва ли имаше човек, по-вещ в местните болести и лечението им.
— Какво правите? — попита Кели с почервеняло лице.
— Излезли сте от невярна предпоставка — отвърна той спокойно, като тъпчеше сламката с прашец от кесийката. — Гърчовете, предизвикани от „болестта на електрическата змиорка“ не са проява на смущение на централната нервна система, като епилепсията например. В случая се дължат на наследствено химическо неравновесие в течността на гръбначния стълб. Това заболяване е присъщо единствено на няколко племена яномамо.
— Искате да кажете, че става дума за наследствено неравновесие в обмяната на веществата?
— Точно така. Като фавизма сред някои средиземноморски родове или „мазната болест“ сред маронските племена на Венецуела.
Коуве отиде при детето и даде знак на Натан да се приближи.
— Стисни я, за да не мърда.
Натан притисна главата на момиченцето към възглавницата.
Шаманът постави единия край на сламката в ноздрата на детето и духна съдържанието й.
— Вие доктор Родригеш ли сте, главният лекар на болни? — попита Кели, застанала зад гърба му.
— Не, мила. Аз съм местният шаман.
Кели го погледна със смесица от недоверие и ужас. Преди да успее да възрази, гърчовете на детето започнаха да стихват. Първо, по-бавно, после, по-бързо.
Коуве повдигна клепача на детето. Руменината по лицето му започна да се появява отново.
— Установих, че поемането на някои лекарства през синусовите мембрани е почти толкова действено, колкото и венозната инжекция.
— Дава резултат — каза удивена Кели, без да откъсва поглед от детето. Коуве подаде торбичката на една от сестрите.
— Доктор Родригеш скоро ли ще дойде?
— Вече се свързах с него, професоре — отвърна сестрата и погледна часовника си. — Би трябвало да пристигне след десетина минути.
— Нека през следващите двайсет и четири часа момичето получава по една доза веднъж на три часа, а после, по веднъж дневно. Това би трябвало да я стабилизира в достатъчна степен, за да може да се пристъпи към лечението на останалите увреждания.
