съчки и се мъчеше да запали с кибритена клечка изсъхналите листа под тях. Капките, стичащи се от дърветата, затрудняваха усилията му.
— Майната му! — изруга раздразнено младият тексасец. — Всичко е просмукано с вода до немай къде. Ще се опитам да го запаля с магнезиев заряд.
— Пести ги — предупреди капитан Уоксмън, застанал на метър от него. — Ще обядваме със сухоежбина.
Някъде наблизо изохка Мани. Бе мокър до кости. Единственият член на експедицията, който имаше най- измъчен вид, бе Тортор. Ягуарът се разхождаше мрачно около стопанина си с вода, стичаща се от козината му, и с клепнали уши. Няма нищо по-жалко от мокра котка дори когато е стокилограмова.
— Може би ще успея да ви помогна — каза Натан. Всички обърнаха погледи към него.
— Известен ми е един стар индиански номер.
Отиде в гората и потърси с поглед едно дърво, което бе забелязал по-рано. Придружаваха го Мани и капитан Уоксмън. Бързо откри високото дърво с грапава сива кора. Извади мачетето си и направи прорез в кората. Оттам започна да изтича гъста червеникава мъзга. Натан потопи пръст в нея и го поднесе под носа на капитан Уоксмън.
— Мирише на терпентин — констатира военният.
— Тази течност се нарича „копал“ — поясни Натан. — Произлиза от „копали“, ацтекското название на гумата. Дървета от това семейство могат да се открият в тропическите джунгли в цяла Централна и Южна Америка. Използва се за най-различни цели: за почистване на рани и лекуване на диария и настинка. Използва се и в съвременното зъболечение.
— Така ли? — попита Мани.
— Да. Ако скоро са ти поставяли пломба, по всяка вероятност имаш част от това вещество в устата си.
— И как ще ни помогне? — попита Уоксмън.
Натан коленичи и започна да се рови в разлагащите се листа под дървото.
— Копалът е богат на въглехидрати. Бяха правени опити да се използва като гориво. Подаде ли се в двигател с вътрешно горене, изгаря с повече калории от бензина, и при това замърсява по-малко околната среда — обясни Натан. Бе намерил това, което търсеше. — Индианците открай време познават тези му свойства.
Изправи се и показа на останалите голяма колкото ръката му бучка от втвърдила се мъзга. Забоде я на една пръчка.
— Някой може ли да ми услужи с кибритена клечка? Капитан Уоксмън извади клечка от херметизирана кутия.
Натан я запали върху кората на дървото и поднесе пламъка към бучката. Тя веднага започна да гори с ярка синя светлина. Натан тръгна към все още незапалената клада.
— Индианските ловци от векове използват тази смола за паленето на огньове. Може да гори в течение на часове и се използва за подпалването на влажна дървесина.
Към групата се присъединиха Франк и Кели. Всички проследиха с поглед как Натан пъхна топката сред листата и клечките. След малко се появи ярък пламък.
— Добра работа — зарадва се Франк и започна да грее ръцете си на огъня.
Натан забеляза, че Кели го наблюдава. На лицето й се бе появила усмивка, първата от двайсет и четири часа насам.
— Благодарете не на мен, а на индианците — промърмори Натан, след като се изкашля.
— Може и да имаме такава възможност — каза внезапно Коуве.
Всички се обърнаха към него.
Професорът и ефрейтор Йоргенсен бързо се присъединиха към тях.
— Открихме селище — съобщи удивеният ефрейтор и кимна по посоката, от която бяха дошли. — Намира се само на около четиристотин метра оттук. Изоставено е.
— Или поне изглежда изоставено — вметна Коуве, като погледна многозначително Натан.
Натан се замисли. Дали това не бяха индианците, които ги бяха следили през последните дни? В сърцето му се появи надежда. След началото на бурята изпита опасението, че всякакви следи от, преминаването на Джерълд Кларк могат да бъдат заличени. Бурята бе първата, която отбеляза началото на дъждовния сезон. Времето им бе започнало да изтича. Сега обаче…
— Би трябвало да проверим това веднага — реши капитан Уоксмън. — Първо обаче искам група от трима войници да претърси селото.
Коуве повдигна ръка.
— Според мен е за предпочитане да не създаваме впечатление, че сме агресори. Индианците вече знаят, че сме тук. Предполагам, че това е причината селото да е изоставено.
Капитан Уоксмън понечи да възрази, но Натан го прекъсна с жест.
— Какво предлагаш? Коуве кимна към Натан.
— Предлагам първо в селото да влезем ние двамата. Сами.
— Определено не! — забрани Уоксмън. — Не мога да ви оставя без охрана!
Франк свали бейзболната си шапка и избърса веждите си.
— Според мен добре ще е да послушаме професора. Нахлуването на тежко въоръжени войници в селото само ще изплаши индианците. Нуждаем се от тяхното съдействие. В същото време обаче намирам опасенията на капитан Уоксмън за основателни.
— В такъв случай нека ни придружи само един войник — посъветва Натан. — При това да държи пушката си през рамо. Макар че повечето от тукашните племена живеят в изолация, познават пушките.
— И аз искам да се включа — пожела Ана Фонг. Тъмните и коси бяха разпилени върху лицето и раменете й. — Групата ще изглежда по-малко опасна, ако в нея има жена. В щурмовите отряди на индианците няма жени.
— Доктор Фонг е права — потвърди Натан.
Капитан Уоксмън изръмжа недоволно. Не му се искаше да позволява на цивилни да навлизат в непознато селище.
— В такъв случай може би ще е най-добре аз да ги охранявам — обади се Карера, жената рейнджър. Бе учудващо красива смугла латиноамериканка с късо подстригана коса. — Господин капитан, ако жените не се възприемат като заплаха, аз ще съм най-подходяща за тази мисия.
— Добре — съгласи се най-после неохотно Уоксмън. — Доверявам се на здравия разум на професор Коуве. Искам обаче през това време останалите войници да бъдат на сто метра от тях. И да се поддържа постоянна радиовръзка.
Франк погледна Натан и Коуве.
Те кимнаха утвърдително. Франк се изкашля удовлетворено.
— Да тръгваме в такъв случай.
Кели видя как експедицията се раздели на няколко групи. Натан, Коуве, Ана Фонг и редник Карера навлязоха с лодката си в реката. Капитан Уоксмън и трима войници ги последваха във втора лодка. Щяха да гребат на сто метра зад първата, като останат на безопасно разстояние, но все пак достатъчно близко, за да могат бързо да реагират при необходимост. Трима други рейнджъри под командата на ефрейтор Йоргенсен щяха да тръгнат по суша и да заемат позиции на сто метра от селото. Започнаха да боядисват лицата си със защитна боя.
Мани бе направил опит да се включи в последната група, но капитан Уоксмън не позволи. — Другите цивилни остават тук.
Кели проследи с поглед как хората тръгват на път. Двама рейнджъри — ефрейтор Том Грейвс и новопристигналият редник Еди Джоунс — останаха на пост в лагера. Кели неволно подочу как Джоунс изрази недоволството си пред Грейвс:
— Как можахме да се заплетем в тази история? Ефрейтор Грейвс не отговори. Бе втренчил поглед в дъжда. Продължаваше да скърби за брат си Родни.
Кели отиде при Франк. В качеството си на ръководител на експедицията той имаше правото да се присъедини към която и да е от двете групи, но предпочете да остане в лагера. Не от страх, а от
