предлага и най-добрите средства за неговото лечение. Седемдесет процента от лекарствата против СПИН се извличат от тропическите растения. Щом и тази болест е излязла от джунглата, защо пък да не открием тук и средства за лечението й?
— Стига да успеем — съгласи се Дзейн.
Ягуарът на Мани внезапно изръмжа. Голямата котка се извърна и ушите й настръхнаха. Вторачи се в джунглата зад гърба им.
— Какво му е? — попита Дзейн и отстъпи крачка.
— Надушил е нещо… Там има нещо… — каза Мани, след като Тортор изръмжа дълго и предупредително.
Натан тръгна по тясната пътека, водеща към малкото индианско селище. То се състоеше от една- единствена голяма кръгла колиба с широк отвор в средата. Приближи се, но не чу нито един от обичайните звуци. Не се чуваха спорещи мъже, жени, които молят да им донесат още банани, смеещи се деца. Селото бе призрачно и това го озадачи.
— Ако съдим по конструкцията, селото определено е на яномамо — каза тихо Натан на Коуве и Ана Фонг. — Много е малко обаче. Едва ли събира повече от трийсет души.
Зад тях вървеше редник Карера. Нейната карабина М — 16 бе насочена към земята. Момичето шепнеше нещо в микрофона на радиостанцията си.
Ана разглеждаше постройката и не криеше удивлението си.
Натан я спря тъкмо когато тя щеше да влезе през вратата.
— Срещали ли сте се с хора от племето яномамо? Ана поклати глава.
— Клок! Клок! Клок! — извика шумно Натан и се обърна Към Ана. — Когато влизаш в селище на яномамо, винаги трябва да предупредиш за пристигането си, независимо дали изглежда обитавано, или не. Така си спестяваш риска да получиш стрела в гърба. Яномамо имат навика първо да стрелят, а после да задават въпроси.
— В този стил не виждам нищо осъдително — промърмори зад гърба му Карера.
Постояха пред входа около минута. Коуве наруши мълчанието.
— Тук няма никого — каза. — Няма канута в реката. Няма мрежи и други рибарски принадлежности. Няма и кряскащи йеби.
— Йеби? Какво е това? — попита рейнджърката.
— Сивокрил тръбач — поясни Натан. — Доста грозни птици впрочем. Индианците ги използват като пернати кучета пазачи. Вдигат страхотен шум, когато наближи някой.
— Значи няма ли кокошки, няма и индианци — отсече рейнджърката и се огледа. Отказа да сложи пушката си на рамо. — Ще вляза първа. — Като повдигна по-високо оръжието си, приклекна до ниския вход. Приведе се, вмъкна главата си в него и се огледа. След малко влезе вътре, като се придържаше близо да стената, направена от бананови листа. — Всичко е чисто. Не се отдалечавайте много от мен — нареди тя.
Тръгна към центъра на кръговата постройка. Държеше пушката си в готовност, но с цев, насочена към земята, както й бе препоръчал Натан. При яномамо стрела, насочена към човек от племето, се възприемаше като обявяване на война. Натан нямаше представа в каква степен конкретно тези индианци бяха запознати със съвременното оръжие и не искаше да рискува. След това с Коуве и Ана влязоха в къщата.
Жилищните помещения на отделните семейства бяха преградени едни от други с помощта на тютюневи листа, тикви за събиране на вода и кошници. От гредите на покрива висяха плетени люлки, до една празни. В центъра на сградата имаше две каменни паници и каменно хаванче. До тях бе разпиляно брашно от маниока.
Всички се уплашиха, когато над главите им внезапно прелетя пъстър папагал, дотогава кацнал върху сноп кафяви банани.
— Това не ми харесва — каза Коуве.
Натан знаеше какво има предвид и кимна с разбиране.
— Защо? — озадачи се Карера.
— Когато яномамо напускат селището си, или изгарят старата къща, или изнасят от нея всичко полезно. Погледнете всички тези кошници, люлки и пера. Това, че са ги изоставили, не е нормално.
— Защо според вас са напуснали така внезапно? — попита го Ана. Коуве бавно поклати глава.
— Нещо трябва да ги е уплашило.
— Ние ли? — Ана се озърна. — Според вас те знаели ли са за нашето идване?
— Ако индианците бяха тук, отдавна щяха да ни усетят. Те никога не престават да наблюдават джунглата в околностите. Не смятам обаче, че именно нашата експедиция ги е накарала да напуснат така бързо селището си.
— Защо мислиш така? — попита Натан.
— Всички огнища са студени. Бананите са наполовина изгнили. Яномамо не похабяват храната.
— Смяташ, че селото е изоставено от доста време?
— Поне от седмица.
— Къде според вас са отишли? — запита го отново Ана. Коуве се обърна и огледа пространството около себе си.
— Трудно е да се каже, обаче има една подробност, която също е многозначителна. — Погледна Натан, за да провери дали и той я бе забелязал.
Натан се съсредоточи и огледа мястото. Внезапно съобрази какво имаше предвид професорът.
— Няма нито едно оръжие — констатира той. — Не са изоставили нито един лък, стрела, тояга или мачете.
— Каквото и да се е случило, страхували са се за живота си — добави Коуве.
— Ако сте прав и това място отдавна е изоставено, най-добре ще е да извикам частта си — реши Карера.
Коуве кимна утвърдително.
Карера се отдръпна и каза нещо в микрофона.
Професорът даде знак на Натан, че иска да си поговорят насаме. Ана през това време се занимаваше с изучаването на индивидуалното жилище на едно от семействата и разглеждаше изоставените от него вещи.
— Не тези яномамо са ни следили — прошепна професорът.
— Кой в такъв случай?
— Някаква друга група… Все още не съм напълно сигурен дали са били наистина индианци. Струва ми се, че е време да уведомим за това Франк и капитан Уоксмън.
— Смяташ ли, че това, което е ужасило индианците, сега ни дебне?
— Не съм сигурен. Щом обаче нещо е успяло да уплаши индианците яномамо така, че да напуснат селището си, трябва да се пазим от него.
Ръменето междувременно бе престанало. Облаците започнаха да се разкъсват и лъчи следобедна слънчева светлина си пробиха път през тях. След продължителния полумрак светлината изглеждаше особено ярка.
Отдалеч се чу шумът на двигател. Капитан Уоксмън и неговите хора идваха.
— Наистина ли смяташ, че трябва да им кажем това? — попита Натан. Ана прекъсна разговора им, като посочи небето с ръка.
— Вижте колко много птици!
Натан погледна мястото, което тя сочеше. Много птици след дъжд напускаха короните на дърветата, за да изсушат крилете си и се заемат отново с добиване на плячка. На по-малко от километър от тях обаче от джунглата се бе надигнал цял черен облак. Бяха хиляди птици. За Бога, помисли си Натан.
— Моля те, услужи ми за малко с бинокъла си — обърна се към редник Карера.
Тя също бе впечатлена от странния танц на черните птици. Извади от якето си малък компактен бинокъл и го подаде на Натан. Той затаи дъх и го фокусира. През лещите огромното ято се разпадна на отделни птици, малки и големи. Много от тях се биеха във въздуха и се опитваха да се кълват. Независимо от различията си всички имаха нещо общо.
