започнали да се развиват. Вероятно му се е налагало често да си почива.
— Жалко, че не е успял да се свърже по-рано с цивилизацията — въздъхна Ана Фонг. — Да съобщи къде е бил през цялото това време.
— Стана дума за съобщения, та се сетих, че трябва да настроя спътниковата връзка — каза Олин и се отдалечи от дървото. — След половин час имаме сеанс.
— Аз ще ти помогна — каза Дзейн и тръгна заедно с него. Останалите се заеха с вързването на люлките, събирането на съчки и търсенето на диви плодове. Кели започна да опъва мрежата против комари. Вече правеше това с професионални движения. Франк отиде при нея.
— Кели…
От тона му тя усети, че иска да засегне някаква деликатна тема.
— Да?
— Според мен редно е да се върнеш.
— Какво искаш да кажеш?
— Имах разговор с капитан Уоксмън. Тази сутрин неговите командири му наредили да се освободи от излишните хора, след като се установи на лагер. През миналата нощ бяхме на косъм от смъртта. Командирите му не искат излишни рискове. Освен това многото хора забавят темпото на рейнджърите. Бе взето решение да останеш тук заедно с Ана, Дзейн, Мани и Коуве. — Но…
— С рейнджърите ще продължим Олин, Натан й аз.
— Аз няма как да съм излишна, Франк. Аз съм единственият лекар в групата и съм не по-малко издръжлива от теб.
— Ефрейтор Окамото е фелдшер.
— Но не и лекар.
— Кели…
— Франк, не прави такова нещо.
— Решението вече е взето — отвърна Франк, като избягваше да срещне погледа и.
— Искаш да кажеш, че ти си го решил. Ти ръководиш тази операция.
Той най-после се осмели да я погледне в очите.
— Добре де. Решението беше мое. Не искам да те излагам на повече рискове.
Кели бе вбесена. Даваше си сметка, че решението на брат й е окончателно.
— Тук ще оставим Джи Пи Ес2 и двама рейнджъри.
Ще бъдете евакуирани веднага след като се осигури бразилски хеликоптер с необходимия обсег. Междувременно останалата част от групата — шестимата рейнджъри и ние тримата — ще продължим в джунглата.
— Кога ще тръгнете?
— Още този следобед, след кратка почивка. Ще вървим, докато настъпи нощта. След като вече установихме откъде е минал Кларк, ще вървим по-бързо.
Кели затвори очи и тежко въздъхна. Планът изглеждаше разумен. След като и тук, и в САЩ епидемията взимаше все по-големи размери, трябваше да се побърза. Освен това ако се откриеше нещо, тук винаги можеха да изпратят допълнителен научен екип с хеликоптер.
— Предполагам, че нямам избор — каза.
Франк не отвърна и започна да приготвя люлката си. Ве решил да си почине през малкото време, което им оставаше. Разнесе се гласът на Олин.
— Връзката е готова.
Кели и Франк отидоха при лаптопа, отново поставен под брезент.
Олин, надвесил се над клавиатурата, започна бързо да пише.
— Дявол да го вземе, захранването става все по-трудно. При всичката тази влага… Впрочем готово.
Бившият агент на КГБ се отмести встрани и стори място на Кели и Франк. На монитора се появи лице, което трудно се задържаше на фокус.
— По-хубаво не мога да го докарам — прошепна Олин. Беше баща им. Дори и при многото смущения във връзката си личеше, че е потиснат.
— Чух за това, което се е случило през нощта — каза той като встъпление. — Радвам се, че сте живи и здрави.
— Добре сме. Уморени сме, но инак нищо ни няма — потвърди Франк.
— Прочетох рапорта на военните. Бих искал обаче да чуя лично от вас какво се е случило.
Кели и Франк набързо му разказаха за нападението на странните същества.
— Химери? — присви очи баща им. — Мелези между жаби и риби?
— Такова е мнението на тукашния биолог — каза Кели, като натърти последната дума. По този начин даваше да се разбере, че дори Мани се бе оказал полезен на експедицията.
— В такъв случай всичко е наред — каза баща й и я погледна право в очите. — Преди час ми се обади командирът на специалните части от Форт Браг и ме уведоми за преразглеждането на плана.
— За какво преразглеждане става дума? — попита застаналият зад тях Дзейн.
Франк не му обърна внимание.
— Като гледам какво става с тази проклета епидемия, напълно съм съгласен с генерал Корсен — продължи баща и. — На всяка цена трябва да се намери лечение и времето придобива критично значение.
Кели се замисли дали да не възрази срещу изваждането й от групата, но съобрази, че баща и няма да я подкрепи. Той и без това много трудно бе дал съгласието си тя да бъде включена в експедицията.
— Каква е обстановката в САЩ? — попита Франк, като се доближи до екрана.
— По-добре ще е майка ви да ви обясни — отвърна баща им и се отмести.
Дорийн изглеждаше уморена. Дори изтощена.
— Броят на случаите през последните дванайсет часа се утрои — каза, след като се изкашля.
На Кели сърцето й се сви. Толкова бързо…
— Най-много случаи има във Флорида, но вече са засегнати и Калифорния, Джорджия, Алабама и Мисури.
— Как стоят нещата в Лангли? — попита Кели. — В института?
Родителите й се спогледаха.
— Кели… — започна баща и. Заговори със същия тон, с който преди малко бе разговарял с Франк. Предпазливо. — Кели, не искам да изпадаш в паника…
На Кели сърцето й сякаш се отмести в гърлото. „Не искам да изпадаш в паника“. Нима е имало човек, успокоен от такива думи?
— Какво има?
— Джеси е болна.
Кели не можа да разбере последвалите обяснения, защото й притъмня пред очите. Започна да се страхува от тези думи още когато научи за епидемията. Джеси е болна…
Баща и навярно бе забелязал, че пребледня и започна да трепери. Франк я подхвана през кръста.
— Кели, не знаем дали става дума за тази болест — продължи баща и. — Детето просто има висока температура, но лекарствата започнаха да му действат добре. Преди малко, когато я оставихме, ядеше сладолед и чуруликаше бодро и весело.
Майка им положи ръка на рамото на баща им и се спогледаха.
— Дорийн, нали това не е онази болест? — каза баща и.
— Сигурна съм, че не е — усмихна се майка й. Франк въздъхна облекчено.
— Слава Богу! Някой друг има ли подобни симптоми?
— Никой — успокои ги баща им.
Кели обаче не престана да наблюдава майка си. Стори й се, че усмивката й изглежда изкуствена и измъчена. Майка й сведе поглед.
Кели затвори очи. Боже мой…
— Скоро ще се видим — приключи баща и. Франк я сръга в хълбока.
— Скоро… — повтори тя.
