— Опитайте с него.
— Благодаря. — Франк го взе, огледа местността и после подаде бинокъла на Натан. Хълмовете и платата се доближиха до тях. Видя малки водопади, запълващи с вода блатистия район в низините, покрити с мъгла. Гъстата растителност, започваща от брега на тресавището, се извисяваше нагоре към върховете.
— Очевидно това тресавище съществува целогодишно благодарение на водите, които се спускат от възвишенията — прецени Натан.
Франк отмести бинокъла от лицето си и видя, че капитан Уоксмън наблюдава компаса си.
Натан посочи дървото.
— Предполагам, че тази стрелка сочи към следващия белег, оставен от Кларк. Вероятно му се е наложило да заобиколи тресавището. Това навярно му е отнело седмици.
Франк усети, че в гласа на доктор Ранд се промъкна нотка на отчаяние. Ако тръгнеха по пътя на Кларк, и на тях щяха да им трябват седмици.
Капитан Уоксмън отмести поглед от компаса към, тресавището.
— Ако стрелката сочи местоположението на следващия знак, ще тръгнем направо натам. Вместо да бием път цяла седмица, ще прекосим водата за един ден със салове.
— Останахме обаче без гумените лодки — съжали Франк. Капитанът го изгледа снизходително.
— Ние сме рейнджъри, а не скаути. Тази гора е пълна с всякакви дървета и с колкото искаш бамбук. С нашите въжета, че и с лианите, няма как да не сглобим два сала. На това са ни учили: да импровизираме с помощта на подръчни средства. До другия бряг да има най-много три километра.
— Добре. Така ще спестим доста дни — каза Натан.
— В такъв случай да се хващаме на работа. Трябва да сме готови още преди да се стъмни, а утре рано ще се отправим на път — състави плана Уоксмън. След това започна да дава нареждания. Едни от членовете на експедицията се заеха с влаченето на паднали трупи към реката, други, с изсичането на бамбук, трети, с търсенето на лиани.
Франк помагаше на военните и се изненада от бързината, с която събраха необходимия дървен материал. Скоро разполагаха с дървесина колкото за цяла флотилия от салове. Сглобяването им отне още по-малко време. Два дървесни ствола с приблизително еднаква дължина бяха поставени успоредно и захванати един за друг с помощта на голямо количество бамбук, въжета и лиани. Първият сал бе повлечен по калния бряг и тикнат в плитката вода.
Рейнджърите нададоха радостен вик. Натан се усмихна одобрително и продължи да дяла гребла от парчета бамбук и изсъхнали палмови листа. Не след дълго бе готов и вторият сал. Цялата работа им отне по-малко от два часа. Вторият сал бе завлечен до първия.
Слънцето започна да залязва. Небето се изпълни с пъстро червено, оранжево и индигово сияние.
Бивакът почти бе готов. Бяха наклали огън, приготвяха храна и подготвяха люлките си за спане. Франк тъкмо щеше да се присъедини към тях, когато видя тъмна ивица да разсича яркия слънчев диск. Присви очи.
Покрай него премина ефрейтор Окамото със съчки под мишница.
— Би ли ми услужил с бинокъла си? — помоли Франк.
— Разбира се. Бръкни в джоба на якето ми. Там е. Франк му благодари и взе бинокъла. Изчака войникът да отмине и доближи лещите до очите си. След малко откри тъмна ивица, издигаща се към небето. Какво бе това, дим? Ивицата се издигаше от далечните възвишения. Свидетелство за човешко присъствие? Продължи да я наблюдава с бинокъла.
— Какво виждаш? — попита Натан.
— Не съм сигурен. Струва ми се, че е дим. Дим, издигащ се над друго селище или лагер.
Натан се намръщи и взе бинокъла.
— Каквото и да е, идва насам.
Франк погледна в същата посока. Макар и без бинокъл, видя, че Натан е прав. Димният стълб се бе извил към тях.
— Това е нелепо. Вятърът вее от обратната посока.
— Знам. Това не е дим. Това е нещо, което лети насам.
— Най-добре ще е да предупредя капитана.
Не след дълго всички наблюдаваха небето с бинокли. Тъмната лента се бе превърнала в гъст черен облак, насочил се право към тях.
— Какво е това? Птици? Прилепи? — попита Окамото.
— Не ми се вярва — отговори Натан. Летящата към тях тъмнина наподобяваше облак, чиито краища се променяха.
— Какво, по дяволите, е това нещо? — промърмори някой. След броени секунди тъмният облак се оказа ниско над главите им, непосредствено над короните на дърветата, и закри остатъците от слънчева светлина. Цялото пространство около тях се изпълни със силно жужене. След многото дни, прекарани в джунглата, то не бе съвсем непознат звук за тях. В този случай обаче звукът бе сякаш преминал през усилвател. Франк усети как косъмчетата по тялото му започнаха да вибрират.
— Скакалци. Милиони скакалци — разпозна ги Натан. Най-долната част на облака премина през короните на дърветата. Всички приклекнаха, но скакалците не им обърнаха внимание и продължиха на изток.
— Какво правят? Мигрират ли, или що? — попита Франк, като отмести бинокъла от лицето си.
— Не — поклати глава Натан. — Не мога да си обясня поведението им.
— Важното е, че вече отминаха — каза капитан Уоксмън, готов да забрави впечатляващото зрелище.
Натан кимна в знак на съгласие, но продължи да гледа с присвити очи в източна посока.
— Вярно е, но накъде са тръгнали?
Франк и Натан се спогледаха. На изток имаше нещо. На изток се намираше втората половина от тяхната група. Франк преглътна. Кели…
Тъкмо бе започнало да се здрачава, когато Кели чу странен шум. Нещо като свистене или бръмчене. Отиде до бразилския орех, присви очи и се опита да определи източника на шума.
— И ти ли го чу? — попита я Коуве, намиращ се от другата страна на дървото.
В близост до тях бяха застанали двамата рейнджъри и държаха оръжията си в готовност за стрелба. В огъня бяха нахвърляни много сухи клони и бамбук. Близо до пламъците бе струпана огромна купчина от дърва за горене. След като стана ясно, че наблизо може да се крие заплаха, всички искаха колкото се може повече светлина. Дървата за горене щяха да стигнат за поддържането на огъня през цялата нощ.
— Този звук става все по-силен — промърмори Кели. — Какво ли го предизвиква?
— Не знам — недоумяваше и Коуве.
Междувременно и останалите членове на групата чуха звука. Бе станал остър, почти режещ. Всички впериха поглед в небето.
— Погледнете! — извика Кели и посочи към розовото сияние на запад.
На фона на залязващото слънце към небесата се издигаше тъмна сянка. Черен облак, който се разширяваше и се носеше към тях.
— Скакалци — определи Коуве с известно учудване. — Понякога се събират на рояци през любовния период. Той обаче е по друго време на годината. А и не съм виждал чак толкова голям рояк.
— Опасни ли са? — попита Йоргенсен, застанал на няколко крачки от него.
— Не. От тях патят само градините и фермите в джунглата. Ако роякът е достатъчно голям, може да изяде за броени минути всичките им плодове и зеленчуци.
— А за хората опасни ли са? — попита Ричърд Дзейн.
— Не особено. Те са растителноядни, но ако се уплашат, могат да те ухапят — каза Коуве. — Болката е съвсем слаба. И все пак…
— Какво? — попита Кели.
