— Откъде знаехте, че димът ще ги прогони? — попита Йоргенсен.
— Не бях уверен в това — призна задъхано Коуве, без да престава да развява палмовото листо. — Мисля си за горящия символ на бан-али. Отделяше много дим със силна специфична миризма. Смятам, че това е бил някакъв сигнал.
— Димен сигнал? — допусна Дзейн.
— По-скоро сигнал с миризма — определи го Коуве. — Миризма, която привлече скакалците конкретно на това място.
— Нещо като феромон може би — изказа предположение Мани.
— Точно така. Малките гадинки са били сякаш програмирани да унищожат всичко в този район.
— Искате да кажете, че сме били белязани като смъртници? — намеси се Ана. — Че скакалците са били изпратени тук умишлено?
— Точно така — потвърди Коуве. — Вероятно същото е станало и при жабообразните пирани. Нещо ги е привлякло конкретно към това селище, нещо, хвърлено във водата, което ги е насочило към индианците. Не мога да твърдя това с положителност, но ми се струва, че бан-али за втори път извикаха джунглата срещу нас.
— Какво ще правим? — уплаши се Дзейн. — Този прах ще ги отблъсне ли до сутринта?
— Не — отвърна Коуве и погледна черния облак над главите им.
Натан започна да се уморява от разговора. Бе прекарал последните петнайсет минути в безрезултатен спор с капитан Уоксмън и Франк.
— Трябва да се върнем и да видим какво е станало с тях — настоя. — Или поне да изпратим човек да провери как са. Може да отиде до тях и да се завърне тук още преди да се е зазорило.
— Това бяха само скакалци, доктор Ранд — успокояваше го Уоксмън. — Минаха над нас и заминаха, без да ни причинят вреда. Кое ви кара да мислите, че другите са застрашени?
— Нямам основание — призна Натан. — Просто инстинктът ми го подсказва. Прекарал съм почти целия си живот в тази джунгла и ми се стори, че в този рояк имаше нещо неестествено.
Франк първоначално бе на страната на Натан, но постепенно се поддаде на логиката на рейнджъра.
— Струва ми се, че е редно да приемем предложението на капитан Уоксмън — реши той. — Утре, след като спътниците се окажат над главите ни, веднага ще установим контакт с другата група, за да се уверим, че при тях всичко е наред.
— Освен това останахме само шестима рейнджъри — добави Уоксмън. — Не бива да рискувам хора за една безплодна мисия, без да имам каквито и да е доказателства за реална опасност.
— Ще отида аз — настоя Натан и стисна юмруци.
— Не мога да позволя това — отказа Уоксмън и поклати глава. — Вие просто нападате призраци, доктор Ранд. Изчакайте да настъпи утрото и ще се убедите, че нищо им няма.
Натан мислеше напрегнато как да открие начин да преодолее упорството на капитана.
— В такъв случай поне ми позволете да тръгна към тях с радиостанция. Да се опитам да се доближа достатъчно, за да установя връзка. Какъв е обсегът на личните ви радиостанции?
— Десет-единайсет километра.
— Ние извървяхме малко над двайсет километра. Сиреч ще трябва да извървя само десет-единайсет километра, за да се окажа в радиообсега им. Ще мога да направя това и да се завърна преди полунощ.
Уоксмън се намръщи. Франк се приближи до Натан.
— Капитане, това предложение всъщност не е неразумно. Дори бих казал, че е приемлив компромис.
Натан забеляза тревогата в погледа на Франк. Ставаше дума за сестра му. Досега Франк бе балансирал успешно опасенията си за съдбата на Кели с разумната предпазливост на Уоксмън. Бе се постарал най- добросъвестно да не позволява личните му грижи да вземат връх над задълженията му на ръководител на експедицията.
— И аз съм сигурен, че всичко е наред — уверяваше го Натан. — Няма обаче да ни навреди да се убедим в това. Особено като си спомним какви неща се случиха през последните два дни.
Франк го подкрепи с енергично кимане.
— Дайте ми една радиостанция — помоли Натан. Уоксмън въздъхна отчаяно и най-после отстъпи.
— Добре, но няма да тръгнеш сам.
Натан едва се удържа да не изкрещи от радост.
— Ще пратя с теб един рейнджър. Двама души не мога да заделя.
— Чудесно… Чудесно… — прие Франк. Почти се бе разчувствал от облекчение. Погледна Натан с очи, изпълнени с благодарност.
— Ефрейтор Варчак, елате при мен! — изкомандва капитан Уоксмън.
Мани и останалите продължаваха да стоят около димящия огън. Пушекът все още държеше скакалците далеч от тях. Бяха обаче хванати в капан, в центъра на движещ се черен пашкул. Мани наблюдаваше пламъците и се чудеше колко още време щеше да ги опази прахът на професора. Стори му се, че димът вече не бе така гъст.
— Заповядай. — Кели му подаде половинметрово стъбло бамбук, измъкнато от подпалките. После коленичи до Коуве и се зае отново за работа. Индианският шаман започна да зарежда поредната бамбукова пръчка със своя прах.
Мани нервно се размърда. Планът на професора бе свързан с прекалено много уговорки.
След като заредиха и последния бамбуков прът, Кели и Коуве се изправиха. Мани се огледа. Всички бяха взели раниците си и държаха в ръка бамбук, досущ като неговия.
— Готови ли сте? — попита Йоргенсен. Никой не отговори. Погледите на всички бяха изпълнени с еднаква смесица от тревога и страх. — Запалете факлите! — изкомандва той.
Всички надвесиха краищата на бамбуковите пръчки над пламъците. Прахът се запали едновременно със сухото стъбло. От краищата на импровизираните факли започна да излиза гъст дим.
— Дръжте ги близо до себе си, но не и сковано — инструктира ги Коуве и илюстрира думите си с движения. — Трябва да вървим бързо.
Мани преглътна и погледна бръмчащата стена от скакалци. Бяха го ухапали само на две места, но продължаваше да изпитва болка. Тортор се бе прилепил до него и се отриваше в крака му. Животното сякаш също усещаше атмосферата на страх, изпълваща въздуха.
— Движете се плътно един до друг — разпореди Коуве, когато започнаха да се отдалечават от защитилия ги дотогава огън и да напредват към очакващия ги рояк.
Замисълът им бе да използват факлите, напълнени с прах от ток-ток, за да си пробият път през скакалците. Под тази защитна димна пелена щяха да се опитат да се измъкнат от района. Коуве им обясни предположението си:
— Ако скакалците са били подмамени именно на това място благодарение на миризмата на горящия символ на бан-али, то успеем ли да се отдалечим на достатъчно разстояние от него, бихме могли да се спасим.
Планът бе рискован, но нямаха избор. Шаманът не разполагаше с особено много прах. Щеше да стигне най-много за още час-два. Скакалците, изглежда, щяха да останат в този район. В такъв случай оттам трябваше да се махнат именно хората.
— Хайде, Тортор — подкани го Мани и тръгна след ефрейтор Йоргенсен. Движеха се в плътен пакет, като държаха високо факлите. Цвърченето продължаваше да изпълва ушите на Мани. Искаше му се да вярва, че разсъжденията на Коуве са правилни.
Всички мълчаха. Дори затаиха дъх. Групата бавно тръгна на запад, в посоката, която бяха поели другите. Това бе единствената им надежда. Мани хвърли поглед зад гърба си. Светлината на огъня
