отслабна, след което бяха отново наобиколени от безброй скакалци. Няколко от тях Изхрущяха под краката на Мани.
Групата мълчаливо навлезе в гората. Изминаха няколко минути, но краят на облака от насекоми все още не се виждаше. Скакалците продължаваха да ги обграждат отвсякъде. Бръмчаха из въздуха, покриваха стволовете на дърветата, промъкваха се изпод храстите. Единствено димът про — дължаваше да ги държи на разстояние.
Мани усети как нещо полази върху крачола му. Погледна надолу и с удар на свободната си ръка се освободи от скакалеца. Насекомите ставаха по-нагли.
— Досега трябваше да сме се измъкнали — промърмори Коуве.
— Струва ми се, че те ни преследват — обърна се към него Ана.
Коуве забави ход и присви очи.
— Боя се, че си права.
— Какво ще правим? — простена Дзейн. — Тези факли скоро ще угаснат. Може би ако се затичаме…
— Тихо! Не ми пречи! — сряза го Коуве. После погледна ятото. — Защо ни преследват? Защо не останаха на мястото, където бяха повикани?
— Може би реагират като пирените — сподели опасенията си Карера, която бе последна в колоната. — След като са били примамени тук, са усетили именно нашата миризма и сега ще ни преследват, докато ни унищожат.
В главата на Мани внезапно се роди идея.
— В такъв случай защо не направим това, което правят бан-али?
— Какво имаш предвид? — запита Кели.
— Нека предложим на гадините нещо по-интересно от нашата кръв.
— Какво например?
— Същата миризма, която ги докара тук. С ефрейтор Йоргенсен загасихме пламъците на димящия феромон, но веществото си е там. В гората.
— Мани е прав — подкрепи го Йоргенсен. — Ако успеем повторно да го запалим…
— Разбирам — кимна Коуве. — Димът от знака ще привлече рояка и той ще остане при него, като през това време ние ще избягаме.
— Точно така — потвърди Мани.
— В такъв случай да го направим — предложи Дзейн. — Какво чакаме?
Йоргенсен се обърна към групата:
— Факлите ни догарят и не разполагаме с много време — прецени той. — Няма причини да се подлагаме всички на риск.
— Какво искаш да кажеш? — попита Мани.
— Вие продължавайте, а аз ще се върна сам и ще подпаля огьня.
— И аз ще дойда с теб. — Мани направи крачка напред.
— Не. Не мога да си позволя да подлагам на риск живота на цивилен. Освен това, когато съм сам, бягам по-бързо.
— Но…
— Губим си времето и пушека — отсече ефрейторът и се обърна към колежката си: — Карера, ти изведи хората оттук и ускори ход. Аз ще се присъединя към вас, след като запаля оня боклук.
— Слушам.
Йоргенсен кимна и се запъти с бързи крачки към лагера, като държеше високо факела. За броени мигове силуетът му изчезна от погледите им, тъй като бе обграден от насекомите. Известно време още виждаха светлината на горещата бамбукова пръчка, а после и тя изчезна във водовъртежа от летящи насекоми.
— Побързайте! — подкани ги Карера.
Групата продължи напред. Мани отправи молитва към Бог ефрейторът да успее. Хвърли за последен път поглед към мястото, където бе изчезнал, и последва останалите.
Йоргенсен ускори ход. Тъй като сега бе защитен само от един факел, насекомите станаха по-агресивни. Бе ухапан няколко пъти от скакалци, но не им обърна внимание. Рейнджърите бяха обучени да действат при най-различни сурови условия. В планини, джунгли, тресавища, снегове, пустини…
Никога обаче не го бяха подготвяли да се движи сред облак от месоядни насекоми.
Преметна пушката си през рамо и намести раницата си по-високо. Така щеше да му бъде по-лесно да тича, а и раницата щеше да защищава гърба му от рояка.
Усети, че вместо да се страхува, изпитва необикновена смелост. Именно заради това бе кандидатствал за този род войски. Колко други селски момчета от Минесота щяха да имат шанс да преминат през подобно изпитание?
— Майната ви! — изкрещя на насекомите и се устреми напред.
Като се ориентираше по изоставения огън, прекоси местността, изпълнена с летящи насекоми. Все още бе обвит от дима от факела си. Заобиколи бразилския орех и се запъти към мястото, където бе видял горящия подпис на бан-али.
Задмина мястото, но се усети и се върна. Коленичи до него.
— Слава Богу!
Заби факела в меката почва, надвеси се и започна да разчиства пръстта и насекомите, с които бе покрита странната лепкава смес. Тук слоят от насекоми беше особено плътен. Няколко от тях успяха да ухапят ръката му, докато ги разчистваше. Наведе се и усети остатъчната миризма на веществото. Професорът бе прав. То съвсем определено привличаше гадините.
С бързи движения започна да разчиства мястото. Нямаше представа каква част от черното вещество трябваше да запали, за да задържи рояка скакалци, но не желаеше да рискува. Не му се искаше да се връща тук втори път. Коленичил и с ръце, по които лепнеше черната смола, продължи да разчиства символа. Не след дълго оголи поне половината от него.
Удовлетворен от направеното, приклекна и извади газова запалка. Запали я и я доближи до смолата.
— Хайде, миличко, гори!
Желанието му се изпълни. Веществото се запали лесно и пламъците запълзяха бързо по извивките на символа. Всъщност сместа се оказа толкова силно запалителна, че първите пламъци обгориха пръстите му.
Йоргенсен изтърва запалката и отдръпна бързо пламтящата си ръка.
— Майната му!
Изтърколи се встрани и пъхна ръката си в меката пръст, за да загаси пламъците. Неволно обаче закачи с лакът факела, който бе забучил в пръстта. Той отлетя към един храст, като описа огнена дъга. Прахът, поставен в кухия край на бамбуковия прът, се разпръсна върху земята и бързо угасна. Краят на факела продължаваше да гори, но вече не димеше.
Йоргенсен рязко се изправи.
Зад него символът на бан-али се разгоря с ярки пламъци и сякаш призова рояка на пир.
— Боже мой!
Кели чу първия писък. Ужасяващ звук, от който кръвта на всички изстина.
— Йоргенсен… — каза редник Карера и се извърна. Кели отиде до рейнджърката.
— Не бива да се завръщаме! — категоричен бе Дзейн и ускори ход.
Откъм гората се раздаде втори, също смразяващ писък. Кели забеляза, че скакалците започват да отлитат по посока на стария им лагер.
— Махат се! — извика. Професор Коуве се доближи до нея.
— Ефрейторът сигурно е успял да запали повторно символа.
Ужасяващите викове продължиха. Бяха станали продължителни, несекващи, животински. Човешко същество не можеше да издава такива звуци.
— Трябва да му помогнем — настоя Мани.
Карера запали фенерче със свободната си ръка и го насочи към лагера. На петдесет метра не се
