и се обърна към Франк:
— Има нещо, което ме смущава. Нещо, върху което не се замислихме след нападението срещу селището.
— За какво ти е думата?
— Спомняш ли си думите на Коуве, че някой ни следи?
— Да, но той не бе уверен в това. На тази мисъл го бяха навели няколко обрани плодове. Не бе видял нито стъпки, нито някакви други следи.
Натан отново хвърли поглед през рамо.
— Нека допуснем обаче, че професорът е бил прав — каза. — Кой в такъв случай ни следи? Няма как да са били индианците от селището. Те са били мъртви още преди да влезем в джунглата. Кой ни е следял в такъв случай?
Франк забеляза накъде гледа Натан.
— И ти смяташ, че още ни следят? Да не би да си видял нещо?
— Всъщност не… Само преди малко ми се стори, че нещо просветна от върха на едно дърво. Едва ли е нещо сериозно.
Франк кимна.
— Все пак ще съобщя за това на капитан Уоксмън — реши той. — Малко допълнителна бдителност няма да ни навреди.
След тези думи Франк ускори ход, за да достигне командира на рейнджърите, който вървеше редом с Олин Пастернак.
Останал за миг сам, Натан огледа още веднъж сенчестата гора около себе си. Внезапно реши, че разделянето на групата май не бе особено умна идея.
Мани прокара четка по козината на гърба на Тортор. Тази процедура не бе необходима. Ягуарът чудесно се почистваше сам с помощта на грапавия си език. Чесането обаче бе еднакво приятно и на котката, и на него. Когато Мани мина с четката по корема му, Тортор тихо изръмжа. Мани също изпитваше желание да изръмжи, но не от удоволствие. Не му бе приятно, че го бяха оставили.
Чу шумолене и вдигна поглед. До него бе застанала антроположката Ана Фонг.
— Може ли? — попита тя и посочи ягуара.
Мани бе доникъде изненадан от въпроса й. И преди я бе виждал да поглежда към ягуара, но си обясняваше това повече от страх, отколкото от интерес.
— Разбира се — съгласи се той и потупа животното по едно от петната. Тя коленичи до него и той й подаде четката. — Изпитва най-голямо удоволствие, когато го чешат по корема и по гривата — добави.
Ана взе четката и се надвеси над стройната котка. Протегна ръка предпазливо, тъй като Тортор я следеше с поглед. Бавно спусна четката и я прокара през гъстата му козина.
— Толкова е красив! В Хонконг много обичах да се радвам на тези котки в зоологическата градина. Наистина трябва да е нещо прекрасно сам да отгледаш една.
Мани харесваше говора й. Говореше тихо и мелодично с едва доловима официална нотка в гласа.
— Прекрасно ли? Та този приятел направи на нищо домашния ми бюджет. Изтърбуши два дивана и разкъса не знам вече колко черги.
— И все пак вероятно не съжаляваш — усмихна се тя.
Мани бе на същото мнение, но не го изказа на глас. Струваше му се, че няма да е съвсем мъжко да изразява силната си привързаност към ягуара.
— Скоро ще трябва да го пусна в гората — каза.
Бе се опитал да прикрие тъгата в гласа си, но тя я усети и го погледна съчувствено.
— Сигурна съм, че си е струвало труда. Мани свенливо се усмихна. Беше права.
Ана продължи да масажира котката с четката, а Мани, да наблюдава антроположката. Забеляза, че е прехвърлила кичур от копринената си коса зад ухото. Леко присвиваше вежди, когато се съсредоточаваше върху тоалета на ягуара.
— Имам новини! — прекъсна ги един глас. Всички се обърнаха към него.
Ефрейтор Йоргенсен отмести слушалката и поклати глава.
— Имам новини за всички — повтори. — Добра и лоша. Опитът на войника да се пошегува бе посрещнат с недоволно мърморене.
— Добрата новина е, че бразилската армия е заделила хеликоптер, който ще ни прибере.
— А лошата? — попита Мани. Йоргенсен се намръщи.
— Лошата е, че ще се появи чак след два дни. При тази епидемия летателните средства не и достигат, а нашата евакуация не е сред първите приоритети на военните.
— Два дни ли? — повтори Мани, като взе четката, подадена му от Ана. Гласът му бе изпълнен с раздразнение. — Но това значи, че през това време ние можехме да пътуваме заедно с останалите.
— Такава бе заповедта, съобщена на капитан Уоксмън — каза Йоргенсен и повдигна рамене.
— А хеликоптерът „Команч“, дето е във Ваувай? — попита Дзейн, отпуснал се в люлката си. Отговори му редник Карера, която почистваше оръжието си.
— Той е двуместен щурмови хеликоптер. Освен това го пазят, за да окаже евентуално спешна помощ на експедицията.
Мани поклати глава и стрелна с края на окото си Кели О’Брайън. Бе се отпуснала в люлката си. Погледът й издаваше умора, умората на победен човек. Чакането щеше да бъде особено мъчително за нея. Щеше да страда още два дни, преди да може да види болната си дъщеря.
— Някой от вас да пуши? — попита Коуве, който дотогава бе оглеждал белезите върху кората на дървото.
Мани пое въздух през носа си, но не усети нищо.
— Струва ми се, че надушвам нещо… — присви вежди Ана.
Коуве направи обиколка около големия орех, като не преставаше да души въздуха. Въпреки че бе напуснал отдавна джунглата, професорът бе запазил индианския си нюх.
— Димът идва оттам! — уточни, след като се озова от другата страна на дървото.
Групата го последва. Карера взе своята карабина М — 16.
На около трийсет метра на юг от лагера им по земята пълзяха пламъци. Към небето се издигаше тънък стълб от сив пушек.
— Ще отида да видя какво става — каза Йоргенсен. — Другите останете при Карера.
— Ще дойда с теб — обади се Мани. — Ако там има хора, Тортор ще ги усети.
В отговор Йоргенсен свали пистолета М — 9 от пояса си и го подаде на Мани. Двамата внимателно навлязоха в гората. Мани даде знак с ръка на Тортор. Ягуарът разбра какво се иска от него и тръгна пред тях.
Зад гърба им Карера нареди на всички да бъдат нащрек.
Мани последва котката си, като вървеше малко пред ефрейтор Йоргенсен.
— Огънят гори върху повърхността — прошепна Мани. Когато наближиха пламъците, ефрейторът му даде знак да не говори.
Сетивата и на двамата бяха напрегнати. Опитаха се да съзрат сенки или да чуят пукота на настъпена съчка, въобще да доловят някакъв сигнал за опасност. В шумотевицата, предизвикана от чуруликането на птиците и любовните крясъци на маймуните, това не бе лесна задача.
Тортор се промъкваше напред, движен от природното си котешко любопитство. Когато обаче се оказа само на няколко метра от димящия огън, внезапно Заръмжа. Погледна пламъците и бавно отстъпи.
Мъжете спряха. Йоргенсен вдигна ръка. Ягуарът бе усетил нещо. Ефрейторът даде знак на Мани да приклекне и заеме позиция за стрелба. После продължи напред. Мани затаи дъх, докато ефрейторът навлизаше тихо и внимателно в гората с пръст на спусъка.
Мани продължи да напряга слуха си. Тортор се доближи до него. Козината му бе настръхнала, а златистите му очи светеха. Мани чу, че ягуарът не престава да души и си спомни реакцията му на изпражненията на кайман по брега. Надушва нещо… Нещо, което го тревожи…
