Закри главата си с ръце. Изчака напрегнато да изминат няколко секунди. После още няколко. Започна да пъхти уплашено. Очакваният взрив така и не настъпи. Внимателно свали ръцете от главата си и стисна зъби. Пак не чу експлозия. Приседна, изпълзя бавно до изхода и надникна навън. Върху земята лежеше нещо малко с размерите на кокосов орех. Бе един от недозрелите плодове на шибаното дърво. Очевидно бе паднало от някой клон.
— Мамицата му! — изруга. Почувства се като глупак. Изправи се, без да изпуска оръжието, и се върна на предишната си позиция. Много плашлив взех да ставам…
Усети някакво движение в близост до себе си. Нещо го удари рязко по китката. Изпита силна болка и изпусна пистолета. Олюля се и насмалко не падна по гръб, но ръката му бе хваната от някого, намиращ се от другата страна на входа. Бе измъкнат оттам и блъснат напред. Падна на земята и удари болезнено рамото си. Обърна се и се огледа. Това, което видя, бе невъзможно.
— Ранд? Как тъй?
Натан Ранд се бе надвесил над него. В ръката си държеше дебела пръчка и я размахваше застрашително. Дзейн започна с пълзене да се отдалечава от него.
— Как тъй ли? Това е малък урок от нашите индиански приятели. Урок по внушение — разясни грубо Натан, като подритна недозрелия орех. — Внушиш ли си нещо достатъчно силно, и други ще повярват в него.
Дзейн се изправи на крака.
Натан замахна с пръчката като с бухалка, удари го по рамото и отново го събори.
— Това ти е за шамана, когото застреля като куче! А това… Дзейн отмести поглед към нещо зад рамото на Ранд.
— Кели? Слава Богу! Натан се обърна.
Като се възползва от този миг на разсеяност на Натан, Дзейн скочи и с три крачки се озова далеч от корена. Чу зад гърба си яростен вик и се усмихна.
Какъв глупак съм! Да ме изиграят със собствения ми номер! Пред тунела нямаше никого. Кели не бе там.
— Няма да ми избягаш, мръсно копеле! — извика Натан и се понесе с пръчката в ръце подир отдалечаващия се беглец.
Все още изпълнен с гняв, забеляза, че Дзейн заобиколи дървото и се устреми към плетеница от корени. Предателят можеше да се скрие в тях и да избяга. Натан за миг се замисли дали да не се върне, за да прибере падналия пистолет. Нямаше време за това. Не искаше да изпуска копелето от погледа си.
Дзейн се шмугна под извит корен и чевръсто продължи напред. Наистина бе пъргав, кучият му син. В това състезание малкият му ръст и мършавото му телосложение му даваха предимство.
Натан предположи, че след малко ще последва юмручен бой, и захвърли пръчката. И двамата продължиха да си пробиват път през плетеницата от корени, като тичаха, пълзяха, катереха се и скачаха. Дзейн започна да се отдалечава от преследвача си.
По едно време корените изчезнаха и двамата се оказаха на една и съща пътека. Натан изруга и продължи да тича подир Дзейн. Пред очите му заблестя вода. Видя, че пътеката завършва при малко езеро. Задънена улица. Натан се усмихна. Сега ще се видим отблизо, Дзейн.
Преследваният също съобрази, че се е озовал в задънена улица, и забави ход. Не реагира обаче като победен. Издаде възглас, изпълнен с ликуване, не с отчаяние. Отскочи встрани и приклекна.
Натан съкрати разстоянието между тях.
Дзейн рязко се извърна към него. В ръката си държеше деветмилиметров пистолет „Берета“.
Натан в началото се изненада от това. После забеляза и собствената си двуцевка, окачена за ремъка върху корен на няколко метра от дясната му страна. Пистолетът бе на Кели.
Това бяха оръжията, които Дзейн ги принуди да изхвърлят през процепа.
Натан изстена. Боговете очевидно не му съчувстваха. Опита да се присегне към пушката, но Дзейн го предупреди да не прави това.
— Помръднеш ли още сантиметър, ще се сдобиеш с трето око.
Коуве изтласка Ана пред себе си. Изстрелите се чуваха все по-наблизо. Поведе ги Дакий. Целият му вид издаваше спокойствие и решителност. Тръгна с уверена походка по пътека, която трябваше да ги отведе при дървото, в което бяха нощували. Трябваше да се срещнат с рейнджърите и да решат какво да правят по- нататък.
Коуве бе успял да се свърже със сержант Костос по радиото и да му докладва за случилото се. Разбра, че такава връзка бе установил и Олин. Руснакът бе успял да се укрие в дървото. Нямаше обаче вест от групата на Натан. Коуве се надяваше да не им се е случило нищо лошо.
Пред очите им най-после се появи слънчева светлина. Бяха на централната поляна. Групата я достигна откъм юг. Според сержанта рейнджърите я наближаваха откъм северната й страна.
Дакий забави ход, приведе се и им посочи нещо. Коуве се взря през храсталаците и видя малката дървена колиба. Успя да се ориентира и се втренчи в мястото, сочено от индианеца. Дъбът, в който бяха прекарали нощта, се намираше само на петдесет метра пред тях. Индианецът обаче не сочеше него. Зад гигантския му ствол се мерна Тортор. Ягуарът се разхождаше на края на поляната. Привлечен от движението му, Коуве забеляза няколко силуета в шубраците зад него. Рейнджърите и Мани. Бяха успели да се завърнат! Дакий продължи напред, като се придвижваше безшумно в края на поляната. След няколко минути двете групи се събраха в основата на дървото. Сержант Костос потупа Коуве по рамото. Ана и Мани се прегърнаха.
— Имате ли вести от Натан? — попита Коуве. Сержантът поклати отрицателно глава и посочи дървото.
— Наредих на Олин да вземе Джи Пи Ес-а и да се присъедини към нас.
— Защо? Бях останал с впечатлението, че трябва да се срещнем при дървото.
— И без това сме близо до него. Доколкото мога да преценя, обкръжени сме. Дървото не може да ни предложи никаква закрила.
Коуве се намръщи, но разбра смисъла на думите му. Престъпниците систематично разрушаваха всички жилища. Не след дълго щяха да се окажат в капан.
— Какво ще правим?
— Ще трябва да намерим начин да се промъкнем през обръча им колкото се може по-безшумно. След това ще потърсим укритие. Място, където да не могат да ни намерят.
Мани се доближи до тях и погледна часовника си.
— Сержантът остави една от напалмовите си бомби в гората. Трябва да избухне след петнайсет минути.
— Целта е да отвлечем вниманието им — поясни Костос и потупа раницата си. — Имам още от тях.
— Заради това не можем да си позволим да изчакаме Натан — оправдаваше се Мани.
Коуве отмести поглед към яга. Изстрелите се чуваха все по-наблизо. Не разполагаха с време. Ако щяха да рискуват, трябваше да го направят сега. Макар и неохотно, Коуве кимна в знак на съгласие. Усети движение по стълбата от лиани и погледна нагоре. Оттам се спускаше Олин с радиостанцията на гърба. Коуве махна с карабината си.
— Време е да тръг…
От силния взрив всички изпопадаха на колене. Коуве видя как покривът на колибата излетя високо във въздуха. Остатъците от постройката се разлетяха на всички страни със страшна сила. Една греда прелетя със свистене над главите им и падна навътре в джунглата. Пространството около тях се изпълни с дим.
Това не бе граната. През дима видяха приближаваща ги група наемници с пушки, готови за стрелба.
Коуве бе впечатлен едновременно от две неща. Първото бе гола жена, вървяща ръка за ръка с висок мъж, облечен в бяло. Второто обаче представляваше по-непосредствена опасност. Бе нещо, носено от един от нападателите. Мъжът коленичи и намести върху рамото си дълга черна тръба. Бе гледал достатъчно холивудски филми и имаше представа за това оръжие.
