Кели се притисна по-плътно до него. Все още можеше да се усети миризмата на дъжд върху кожата й. Тя му се усмихна:
— Утрото започна доста отдавна.
Той се повдигна на лакът, което не бе лесно да се направи в люлка, и я погледна в лицето.
— Защо не ме събуди?
— Защото реших, че един час повече сън няма да ти навреди — обясни тя. Измъкна се от люлката, завъртя я, сръчно издърпа единственото одеяло в нея и го уви около себе си.
Той присегна да я хване, но тя бързо се отдръпна.
— Недей, предстои ни дълъг ден — напомни му тя. Натан въздъхна, стана и измъкна боксерките си от купа дрехи, нахвърляни върху пода. Кели прибра своите. През задната врата се виждаше джунглата.
Снощи с Кели в ранните часове след полунощ разговаряха за родители, братя, дъщери, за живота и за загубата на близки хора. Плакаха. Любиха се отново. По-бавно, не така напрегнато, както преди, но с по- дълбока страст. После се отпуснаха в люлката и се опитаха да поспят поне малко, преди Да се зазори.
Натан излезе на площадката и огледа гората. Утринното небе бе чисто и ясно, от снощната буря нямаше и следа, а светлината бе ярка. По листата все още бяха полепнали дъждовни капки, блестящи като скъпоценни камъни. Това обаче не бе всичко.
— Ела да видиш нещо.
Вече облечена и закопчала наполовина ризата си, тя отиде при него. Той я погледна и се изуми за пореден път от красотата й. Очите й се разшириха от удивление, когато видя това, което го бе впечатлило.
— Какво великолепие! — възкликна удивена. Облегна се на него и той инстинктивно я прегърна. Привлечени от влагата, върху горните клони на дървото бяха накацали стотици пеперуди. Изпълваха цялото пространство. Не само покриваха листата и клоните, но и пърхаха във въздуха. Всичките, с яркосин или кристалнозелен цвят, имаха размерите на човешка ръка.
— От вида morpho са — констатира Натан. — Не бях виждал обаче подобни разцветки.
Кели видя как една от пеперудите премина под слънчев лъч. Стори й се, че тя започва да луминисцира със собствено сияние.
— Човек би казал, че някой е разбил стъклопис и е поръсил върховете на дърветата с неговите парченца — сравни тя видяното.
Той я притисна по-силно към себе си, опитвайки се да удължи мига. Известно време не си казаха нищо. После под тях се разнесоха гласове.
— Вероятно е време да слезем — наруши мълчанието им Натан. — Предстои ни много работа.
Кели кимна в знак на съгласие и въздъхна. Той разбираше неохотата й. Тук, изолирани от света, можеха да забравят, поне за известно време, всички страдания и тревоги.
Преди да напуснат, Натан отиде до задната платформа и отмести резето, което придържаше сенника от бамбук и палмови листа, така че той отново запълни пространството в отвора на задната врата. Кели се доближи до него и огледа пантите в горната част на сенника.
— В тази позиция служи за врата, а като се отвори и повдигне, изпълнява ролята на сенник. Хитро са го измислили.
Натан кимна в знак на съгласие. Вчера той също се изненада от съобразителността на индианците.
— Досега не бях виждал подобни работи в джунглата. Баща ми записал в дневника си, че това племе е по-напреднало от други местни племена. Пример за това са и примитивните му асансьори.
— Точно сега един асансьор би ми дошъл добре — отбеляза Кели и се протегна. — Интересно как дървото въздейства върху тези хора.
Натан кимна в знак на съгласие и след това отиде да вземе раницата си. Тук много неща бяха интересни. Огледа стаята за последно и отиде до вратата, където го очакваше Кели.
Когато тя преметна раницата си през рамо, той се наведе и страстно я целуна. Тя сякаш на пръв поглед се изненада, но после отвърна на целувката му със същата страст. И двамата не споменаха и дума за това, как ще се развият по-нататък отношенията им. Знаеха, че случилото се през нощта бе в голяма степен предизвикано от общата им болка. Все пак то бе начало. Натан изпита желание да предусети развоя на тяхната връзка. По целувката на Кели разбра, че и тя очаква същото.
Разделиха се и без да си кажат повече и дума, тръгнаха към стълбата, водеща към общото помещение.
Когато Натан започна да се спуска по нея, усети миризмата на храна. Стигна до най-долното стъпало и скочи върху площадката. Ана и Коуве приготвяха закуската. Натан видя хляб от маниока и висок каменен съд, пълен със студена вода.
Ана се обърна и всички видяха, че държи в ръцете си поднос с печени пържоли.
— От глиган са — поясни тя. — Рано тази сутрин ги донесоха две индианки.
Натан усети, че е много гладен. Имаше още плодове, яйца и нещо, което приличаше на сладкиш.
— Не се учудвам, че баща ти се е задържал тук толкова дълго време — промърмори редник Карера между две хапки хляб и месо.
Дори и това напомняне за баща му не лиши Натан от апетит. Продължи закуската си заедно с останалите.
Докато се хранеше, забеляза, че двама членове на експедицията не бяха сред тях.
— Къде са Дзейн и Олин? — попита той.
— Занимават се радиостанцията — уведоми ги Костос. — Олин тази сутрин успя да задейства Джи Пи Ес-а.
— Значи успя най-после! — зарадва се Натан, като насмалко не се задави.
Костос кимна утвърдително и повдигна рамене.
— Успя да го пренастрои, но не знаем дали някой е получил сигнала.
Натан се замисли. Погледна към Кели. Ако сигналът с верните координати достигнеше адресата си, можеха да бъдат евакуирани още тази вечер. В очите на Кели също забеляза проблясък на надежда.
— Трудът му обаче ще отиде по дяволите, ако не получим потвърждение по основната радиостанция — продължи Костос. — Докато това не стане, ще се придържаме към досегашния си план. Ти заедно с Кели и Дзейн ще трябва да имате грижата Франк да е готов за бърза евакуация при необходимост.
— Освен това трябва да съберем и мъзга от дървото — добави Кели.
Костос кимна, без да престава да дъвче.
— Докато Олин се занимава с радиостанцията, останалите трябва да се разделим и да се опитаме да научим нещо повече от индианците. Да разберем нещо и за тези проклети репеленти.
Натан не възрази на сержанта. Със или без Джи Пи Ес най-разумно щеше да бъде да се действа бързо и предпазливо. Закуската приключи в мълчание.
После експедицията напусна жилището и се спусна на поляната. На дървото остана само Олин със своето спътниково оборудване. Мани и двамата рейнджъри се отправиха в една посока, Ана и Коуве, в друга. Договориха се да се срещнат отново тук по пладне.
Натан и Кели заедно с Дзейн тръгнаха към яга. Натан намести пушката на рамото си. Сержантът бе настоял всеки член на експедицията да е въоръжен най-малкото с пистолет. Кели бе затъкнала деветмилиметров пистолет на пояса си. Дзейн, постоянно изпълнен с подозрения, държеше своята берета в ръка и непрестанно се озърташе. Всяка от трите групи освен това получи по една портативна армейска радиостанция „Сейбър“, за да могат да поддържат връзка помежду си. — Искам на всеки четвърт час всички да потвърждавате, че няма произшествия — нареди строго Костос. — Не трябва да го забравяте.
Така инструктиран, екипът се раздели. Натан слезе на ливадата и погледна още веднъж гигантската праисторическа гимноспора. Бялата кора на дървото, покрита с роса, блестеше. Блестяха ярко и листата му. От клоните висяха гроздове с огромни орехи. Натан изпитваше желание да разгледа по-подробно гигантското дърво.
Стигнаха до дебелите възлести корени и Кели поведе спътниците си към отвора в подножието на ствола. Натан разбра защо туземците наричаха дървото „яга“, сиреч „майка“. Успя да схване символиката. Двата основни корена, обграждащи отвора, наподобяваха огромни крака от двете страни на гигантска утроба. Бан-али смятаха, че са родени от нея. — Тук може да влезе и камион — каза Дзейн, като видя отвора.
Натан изтръпна, когато навлезе в сенчестата вътрешност на дървото. Усети силната мускусова миризма
