местното население. Миналото му бе престъпно.
— Преброихме главите и видяхме, че не всички от вас са тук — обърна се към тях Фавр. — Къде са останалите членове на малката ви група?
Никой не му отговори.
— Кажете, моля ви. Нека разговаряме като приятели. Така ще е по-добре, нали? Нека не помрачаваме хубавия ден — подкани ги Фавр. — Нали не искате нещата да станат грозни? Въпросът ми е лесен.
Мълчанието не бе нарушено и пленниците продължиха да гледат пред себе си. Фавр тъжно поклати глава.
— Значи ще трябва да станат грозни. — Обърна се към индианката. — Цуи, мила моя, избери си някого. — След тези думи разтвори ръце с жеста на човек, който се освобождава от отговорност.
Голата жена се изправи пред тях. Огледа първо редник Карера, но след кратко колебание рязко се отмести и коленичи пред Ана. Носът й се оказа само на сантиметър от носа на антроположката. Ана понечи да се отдръпне, но тилът й опря до дулото на пистолет.
— Моята любима умее да цени красотата. Индианката със скоростта на змия измъкна от косата си дълъг и остър костен нож. Мани знаеше, че имаше само едно индианско племе, криещо ножове в косите си. Това бяха шуарите, ловците на глави от Еквадор.
Острият бял нож бе насочен към нежната плът под брадичката на Ана. Азиатката потрепери. По бялото острие започна да се стича червена кръв. Ана изстена.
Стига, помисли си Мани и дясната му ръка инстинктивно се отмести към дръжката на камшика. Освен това можеше и да се движи бързо, когато пожелаеше. Бе си изработил тези рефлекси през времето, когато се бе занимавал с укротяването на дивата котка. Опитната му ръка стисна камшика.
Краят на кожения камшик удари костения нож, който бе изтръгнат от ръката на шуарката и поряза бузата й под окото.
Подобно ранена котка, тя със съскане се изтърколи встрани. В ръката й сякаш по чудо се появи втори нож. Тази котка имаше много нокти.
— Оставете Ана на мира! — изкрещя Мани. — Ще ви кажа къде са другите!
Преди да успее да изрече още нещо, бе ударен с тояга по главата и паднало лице в прахта. Нечий крак ритна камшика му встрани, а после го настъпи по ръката и му счупи пръста.
— Озаптете го! — изрева Фавр. От гласа му изчезнаха всички следи от престорените любезни обноски.
Мани бе повдигнат за косата. Притисна ранената си ръка към гърдите.
Фавр, застанал до индианката, почистваше кръвта от лицето й. После се обърна към Мани и облиза пръстите си.
— Нима наистина трябваше да правиш това? — попита го и протегна ръка зад себе си. Един от наемниците пъхна в нея автомат с къс ствол. Приличаше на миниатюрен узи.
Ръката, стиснала Мани за косата, започна отново да я тегли.
— Пусни го, Брайл — каза Фавр.
Ръката го пусна. Мани, останал без опора, насмалко не се свлече на земята.
— Къде са? — попита Луи.
Мани успя да пренебрегне болката.
— В дървото… Не отговарят обаче на обажданията ни…
— Вярно е — потвърди Фавр и измъкна от джоба си портативна радиостанция. — Ефрейтор Де Мартини бе любезен да ми услужи със своята радиостанция и да ми съобщи честотите.
Мани се намръщи.
— В такъв случай защо… — смотолеви и се обърна към Ана.
В отговор чу дълга и отегчена въздишка.
— За да се уверя, че никой не ме лъже. Боя се, че изгубих контакт с моя агент в групата ви. Това няма как да не събуди у мен подозрение.
— Агент ли? — изуми се Мани.
— Шпионин — обади се Коуве, застанал в другия край на редицата пленници. — Става дума за Ричърд Дзейн.
— Вярно е — потвърди Фавр, обърна се към дървото и доближи радиото до устните си. — Натан, ако можеш да ме чуеш, стой на мястото си. След малко ще дойдем при теб.
Никой не му отговори.
Мани искаше да вярва, че Натан е успял да избяга заедно с Кели. Даваше си сметка обаче, че тя никога нямаше да остави брат си. Всички те навярно все още се криеха в древното дърво.
Французинът, без да откъсва поглед от великана с бяла кора, присви очи. След малко отмести повторно поглед към. Мани.
— Ще трябва да възмездя някого за обидата, нанесена на моята дама.
Миниатюрният узи бе отново насочен към него.
— Не се държахте като кавалер, господин Азеведу. Фавр натисна спусъка и се чу автоматен откос. Мани присви очи, но нито един куршум не го засегна. Зад гърба му се разнесе стон. Човекът, стоял дотогава зад него, се свлече на земята. Гръдният му кош бе надупчен от куршуми. Дишаше тежко, като риба на сухо. От устата и носа му потече кръв.
Фавр отпусна оръжието си. Мани погледна французина. Фавр повдигна вежда.
— Не виня вас. Брайл трябваше да ви надзирава както трябва. Трябваше да ви отнеме камшика. Мърлява, много мърлява работа — произнесе Луи и поклати глава. — За два дни се лиших от двама заместници. — После се обърна, махна с ръка и се отправи към яга. — Доведете пленниците. Омръзна ми да увещавам момчето на Карл. Нека се опитаме все пак да убедим този срамежлив мъж да се присъедини към нас.
Натан се бе укрил в сянката на главния корен на яга. Облаци дим се стелеха над поляната. Откъм дъба, където бяха прекарали нощта, се чуваха изстрели и приглушени викове. Какво ставаше? Единственото нещо върху ливадата, което бе в полезрението му, бяха изкорубените останки на колибата на баща му. Обзеха го смесени чувства на ужас и отчаяние. После, подобно призраци, измъкнали се от гробница, от димната завеса започнаха да излизат неясно очертани фигури.
Натан се укри по-дълбоко в сянката на корена и насочи пушката си към тях. Фигурите започнаха постепенно да придобиват облик. Начело бяха Мани и Коуве, които придържаха вървящата между тях Ана. На крачка зад тях бяха Костос и Карера. Дори и индианецът Дакий бе включен в групата. Телата и дрехите им бяха окървавени. Всички държаха ръцете зад гърба си и се препъваха, подтиквани да вървят напред от фигури, оставащи в сянка. Когато групата се приближи, той различи и тях. Бяха мъже с полувоенни- полуловджийски облекла, насочили оръжия от всякакви марки към приятелите му.
Натан се прицели. Осъзна обаче, че двуцевката му щеше да се окаже съвсем непълноценно оръжие при такова съотношение на силите. Трябваше да предприеме нещо друго. Засега обаче можеше да разчита единствено на това, че не го виждаха.
Пазачите наредиха на другарите му да спрат.
Мъж, облечен от глава до пети в бяло, доближи малък мегафон до устните си. Насочи го към върха на яга.
— Натан Ранд, покажи се! Излез или приятелите ти ще заплатят за твоето отсъствие! Давам ти две минути!
Приятелите му и индианецът бяха принудени да коленичат.
Натан приклекна в убежището си. Без съмнение мъжът бе командир на тези наемници. Бе французин, ако съдеше по произношението му. Човекът погледна часовника си, а после насочи отново поглед към върха на дървото и започна нетърпеливо да потропва с крак. Очевидно доверяваше се на последната информация на мъртвия си агент и смяташе, че Натан все още се намира на върха на дървото.
Натан се колебаеше. Какво да направи? Да се покаже или да избяга? Дали си заслужаваше да опита да нападне наемниците в гръб? Отказа се от този замисъл. Не смяташе, че притежава умението да води
