партизанска война в джунглата.
— Остават трийсет секунди, Натан! — прокънтя гласът на мъжа през мегафона.
От върха на дървото се разнесе глас.
— Натан го няма тук. Тръгна си. Бе гласът на Кели!
— Лъжа — промърмори французинът. Обади се Коуве:
— Доктор Фавр, искам да ви кажа нещо, ако не възразявате.
Когато чу това име, Натан неволно стисна по-здраво пушката си. То му бе познато. Баща му бе разказвал за чудовищните престъпления, извършени от човек на име Луи Фавр. Човек, превърнал се в страшилището на Амазония, и възприеман от местните племена като демон. Изверг, прогонен от района от баща му. Сега отново се бе появил тук.
— Какво има, професоре? — попита раздразнено Фавр.
— Това е Кели О’Брайън. Тя е горе при ранения си брат. Щом казва, че не е там, значи той наистина е другаде.
— Ще видим тази работа — намръщи се Фавр и погледна отново часовника си. — Десет секунди!
После протегна ръка и някой пъхна в нея оръжие със зловещ вид. Криво мачете, дълго като ятаган. Въпреки че въздухът наоколо бе задимен, то блестеше с ярък блясък. Личеше си, че е току-що наточено.
Фавр се приведе и допря острието до шията на Ана Фонг. После отново доближи мегафона до лицето си.
— Времето изтича, Натан! Дадох ти цели две минути. Отсега нататък всяка изминала минута ще отнеме живота на един от приятелите ти. Покажи се и всички ще бъдат пощадени! Кълна се в честта си на джентълмен и французин.
После Фавр започна да отброява последните секунди:
— Пет… Четири…
Натан се напрегна, но така и не съумя да измисли нищо. Ясно си даваше сметка, че честната дума на Фавр не струва и пукната пара.
— Три… Две…
Оставаха му броени секунди, за да намери някакъв изход.
— Едно…
Не откри никакъв изход.
— Нула!
Натан излезе от скривалището си. Направи крачка напред, вдигнал двуцевката над главата си.
— Вие победихте! — произнесе съкрушено.
Приведеният над Ана Фавр се изправи и присви вежди.
— Ах, млади човече, как ме уплашихте! Какво правехте тук през цялото това време?
По бузите на ужасената Ана течаха сълзи. Натан хвърли пушката си.
— Вие победихте — повтори. Няколко наемници веднага го обкръжиха.
— Аз винаги побеждавам — отвърна усмихнато Фавр. Усмивката му обаче вече издаваше озвереност.
Преди някой да успее да реагира, той рязко се извърна и с цялата сила на ръката и тялото си нанесе удар с мачетето.
Във въздуха бликна струя кръв.
Главата на жертвата му, отрязана при шията, отлетя встрани.
— Мани! — извика Натан и безсилно се свлече на колене. После падна по лице.
Тялото на приятеля му се свлече на земята. Ана изпищя и припадна върху рамото на Коуве. Фавр даде гръб на Натан и се обърна към ужасените пленници.
— Моля ви! Нима някой от вас наистина допусна, че ще позволя на мосю Азеведу да удря любимата ми безнаказано? Боже мой! Нима наистина нямате чувство за кавалерство?
Натан забеляза, че индианката докосна рана на бузата си.
Фавр се обърна и погледна Натан в лицето. Върху белия му костюм имаше червено петно от кръвта на Мани. Чудовището потупа часовника си с пръст, а после се обърна към него:
— Освен това, Натан, броенето наистина стигна до нула. Ти закъсня. Постъпих справедливо.
Натан с безпомощно оклюмала глава се отпусна върху земята.
— Мани…
Някъде в далечината воят на котка разкъса утрото и закънтя из долината.
17.
Лечебно средство
Луи реши да направи една последна инспекция. Бе навил ръкавите на ризата си и преметнал окървавеното си сако през ръка. Следобедът бе много топъл. Тук обаче не след дълго щеше да стане горещо, наистина горещо. Огледа развалините на селището и се усмихна доволно.
Един колумбийски наемник, по прякор Маската, застана мирно, когато Луи се приближи до него. Висок близо метър и деветдесет, притежаваше свирепост, съответстваща на ръста му. Бивш телохранител на шеф на наркокартел, някога бе поел самоотвержено върху собственото си лице сярна киселина, плисната върху работодателя му. Половината от лицето му представляваше плътна мрежа от съединителна тъкан. След това неблагодарният шеф го уволни. Първо, заради безобразния му вид и второ, задето с него му напомняше на какво малко разстояние се бе доближила смъртта до собствената му личност. Луи обаче ценеше лоялността. Този човек щеше да се справи чудесно със задълженията на Брайл.
— Маска, колко време остава за разполагането на останалите заряди?
— Половин час — отговори новият му заместник.
Луи кимна и погледна часовника си. Времето бе недостатъчно, но иначе всичко вървеше по разписание. Ако руснакът не бе успял да включи проклетия Джи Пи Ес, Луи щеше да разполага с много повече време, за да се наслаждава на победата си.
Въздъхна и отмести поглед върху поляната. Там се бяха събрали общо осемнайсет пленници, всички на колене, всички с ръце, вързани на гърба. Единият край на примка, поставена на шията им, бе вързан за глезените. Опиташе ли се някой да се отвърже, примката щеше да го задуши. Няколко пленници вече стенеха, тъй като въжетата се бяха впили в плътта им. Останалите, неподвижни, продължаваха, да се потят и да кървят под лъчите на силното слънце. Луи забеляза, че Маската бе все още до него.
— Останаха ли индианци бан-али?
— Живи не, господин докторе.
Селото бе наброявало над стотина души. Сега щеше да има още едно безследно изчезнало племе.
— А долината? Огледахте ли я цялата?
— Да, господин докторе. Проходът е единственият път, по който може да се влезе или излезе в нея.
— Много добре — оцени Луи. Вече бе получил тази информация предната вечер от изтезавания разузнавач на племето, но за всеки случай пожела още веднъж да се увери в истинността на думите му. — Направи една последна проверка. Искам да напуснем това място не по-късно от седемнайсет часа.
Маската кимна и се оттегли. Тръгна с бърза крачка към гигантското дърво в центъра на поляната. Луи го проследи с поглед. В този момент от входа на тунела няколко души изтъркаляха два малки стоманени варела. След установяването на контрол над цялата долина подчинени на Луи с брадви и длета в ръце влязоха в дървото, пробиха дълбоки процепи в ствола му и извлякоха огромни количества от безценната мъзга. Луи видя, че друга група се труди усилено около основата на гигантското дърво яга. Присви очи. Всичко вървеше по разписание. Това бе единственият начин на работа, приемлив за Луи.
Удовлетворен, отиде до групата пленници, оцелели от екипа, които изгаряха под слънцето. Малко встрани от тях се намираха оцелелите представители на племето бан-али.
Луи ги погледна. Бе разочарован от това, че не бяха оказали що-годе сериозна съпротива. Двамата
