от тревожното й сърце.
Раул изкрещя на хората си:
— Застреляйте всеки от другите при най-малкото движение! Същото важи и за двамата в лабиринта. Стреляте по мое нареждане.
Значи ако лабиринтът не ги убиеше, щеше да го направи Раул.
Рейчъл продължи напред. С една-единствена надежда.
Грей.
Ренде сложи ръка върху рамото на експерта по взривовете.
— Готови ли са зарядите?
— Всичките шестнайсет — отговори мъжът. — Трябва само да натиснете бутона три пъти. Гранатите са свързани успоредно с десетминутно закъснение.
„Идеално“.
Ренде се обърна към редицата от шестнайсет мъже. Още палети стояха в коридора, готови да поемат товара си. Също и пет ръчни колички. Първият камион вече чакаше със задницата си до централния вход, вторият пътуваше насам. Време беше да опразнят подземието.
— Хващайте се на работа. Двойна надница.
Коленете го боляха.
Беше изминал три четвърти от пътя в лабиринта и пълзенето се беше превърнало в истинско мъчение за капачките му. Гладкото стъкло се усещаше като грапав цимент. Но не смееше да спре. Трябваше да се добере до центъра.
Завоите често го извеждаха на успоредни пътеки с Рейчъл и Раул. Лесно можеше да изблъска Раул от пътечката му. Явно и Раул беше стигнал до същия извод, защото вдигаше пистолета си към лицето му всеки път, когато се озовяха близо един до друг.
Но предпазливостта му беше излишна. Грей знаеше, че ако пресече платинените очертания дори само с ръка или хълбок, ще загине едновременно с Раул. А активираше ли се стъклената повърхност, най-вероятно и Рейчъл щеше да загине.
Така че той остави Раул на мира.
Когато пътечките го приближаваха към Рейчъл, двамата приковаваха очи един в друг. Без да говорят. Помежду им се беше създала връзка, изтъкана от опасността и доверието. При всяко доближаване сърцето му се стягаше до болка — изпитваше неустоимата нужда да я прегърне, да я утеши. Но за спиране и дума не можеше да става.
Завой, след завой, след завой — до премала.
Еднообразен шум набираше сила в главата му, вибрираше по костите на ръцете и краката му. Чуваше и врявата горе. В катедралата. Войници, заети с нещо.
Изтласка всичко това от мислите си и продължи да пълзи.
След един последен завой стигна до прав участък към централната розетка и забърза напред, най-сетне на крачка от целта. Коленете му горяха и той се метна напред през последния участък, после се претърколи по гръб и остана да лежи така.
Еднообразният шум нарасна в шепот на границата на сетивата му. Грей седна. Цялото му тяло вибрираше в унисон с шума. „Какво става, по дяволите?“ Появи се Рейчъл и залази към него. Наведен съвсем близо до пода, той й помогна да излезе в центъра. Тя се отпусна в прегръдката му.
— Грей… какво ще…
Той коленичи до нея и я стисна в знак да замълчи.
Имаха само една надежда.
Слаба.
Раул допълзя до тях. Ухилен до уши.
— Драконовият двор е задължен и на двама ви за щедрата услуга. — Вдигна пистолета си. — А сега станете.
— Какво? — попита Грей.
— Чу ме. Станете. И двамата.
Нямаше избор. Грей се опита да се отскубне от ръцете на Рейчъл, но тя не го пусна.
— Нека аз стана пръв — прошепна й той.
— Заедно — отвърна тя.
Грей я погледна в очите и видя решимостта в тях.
— Довери ми се — каза тя.
Грей си пое дълбоко дъх и двамата станаха едновременно. Грей стисна зъби с мисълта, че ще бъде срязан на две, но подът остана спокоен.
— Безопасна зона — каза Рейчъл. — В центъра на звездата. Лъчите не минават оттук.
Грей не свали ръката си — притискаше Рейчъл лекичко към себе си и това изглеждаше най-естественото нещо на света.
— Не мърдайте или ще ви застрелят — предупреди ги Раул. После също се изправи, разкърши рамене и бръкна в джоба си. — А сега да видим каква е наградата, която ни осигурихте.
Извади ключа, наведе се, пъхна го в ключалката и измърмори:
— Пасва идеално.
Грей придърпа Рейчъл по-близо до себе си. Боеше се от онова, което щеше да последва, и само едно нещо знаеше със сигурност.
Прошепна в ухото й тайната, която беше пазил само за себе си от Александрия насам.
— Ключът е фалшив.
Генерал Ренде беше слязъл да надзирава изнасянето на първия товар. Не можеха да изнесат всичко, така че някой трябваше да направи подбора, да избере най-доброто от текстовете и антиките. Стоеше няколко стъпала над най-горното ниво с инвентарен списък в ръце. Хората му пълзяха по най-високия кат на масивната конструкция.
И тогава странно громолене разтърси подземието.
Не беше земен трус.
По-скоро сякаш нещо разтърси всичките му сетива едновременно. Дори чувството му за равновесие сякаш се измести с няколко градуса встрани. Ушите му забучаха. Кожата му изстина, сякаш го бяха полазили мравки. Но най-лошо от всичко — зрението му се замъгли. Все едно светът се беше превърнал в скапан телевизор, който криви образа и си играе с перспективата. Трите измерения се разкривиха в плоска реалност без дълбочина.
Ренде падна назад върху стъпалата.
Нещо ставаше. Нещо лошо.
Усети го с костите си.
И хукна нагоре по стълбите.
Когато вибрациите се усилиха, Рейчъл се притисна към Грей. Подът под тях пулсираше с бяла светлина. С всяко пулсиране арки от електричество се лисваха навън по платинените очертания, пукаха и хвърляха искри. Само след секунди целият лабиринт грееше с вътрешен огън.
Казаното от Грей ехтеше в главата й. „Ключът е фалшив“.
