И лабиринтът реагираше съответно.
Дълбок звук прозвънтя някъде под краката им, зловещ и вещаещ катастрофа.
Налягането отново се повиши, рязко, непоносимо.
Генерираше се ново Майснерово поле и изкривяваше възприятията.
Целият комплекс над тях сякаш вибрираше като жичката на електрическа крушка, преди да изгори.
Реалността се изкриви.
На метър от тях Раул се изправи над вкарания в ключалката ключ и се огледа объркано. Но изглежда, и той го беше усетил. Потискащото усещане за погрешност, което хвърляше сетивата в паника.
Рейчъл се беше вкопчила в Грей като удавник за сламка.
Раул се завъртя към тях и вдигна пистолета. Твърде късно беше осъзнал истината.
— Дал си ни друг ключ, по дяволите. Грей го погледна право в очите.
— И ти губиш.
Раул се прицели.
Навсякъде около тях огнената звезда изгря отново, изстрелваше се с трясък от всички прозорци едновременно. Раул се наведе от страх да не бъде разполовен.
Над тях, каменният пиедестал се отскубна от магнитната прегръдка на арките. И полетя към пода. Раул твърде късно вдигна очи. Камъкът го удари с ръба си в рамото и го повали на пода.
При сблъсъка с колоната стъклото се пропука под тях като лед и пукнатините се плъзнаха във всички посоки. И от тях бликна ослепително сияние.
Грей и Рейчъл стояха прави.
— Дръж се здраво — прошепна Грей.
Рейчъл също го усети. Растящата вибрация на незнайна сила — под тях, около тях, през тях. Трябваше да е по-близо до него. Той откликна на тялото й, обърна я с лице към себе си, ръцете му я притиснаха болезнено към гърдите му, плътно, почти смазвайки я. Тя се сгуши да обере последните пролуки помежду им, докато не усети сърцето му през собствените си ребра.
Нещо се надигаше мълниеносно под тях.
Мехур от черна енергия. И щеше да удари всеки момент.
Тя затвори очи и светът избухна в светлина.
Повален на пода, Раул се бореше с агонизиращата болка в рамото си. Смазаните кости се търкаха една в друга. Той се мъчеше да избяга, изпаднал в паника.
А после една свръхнова избухна под и през него, толкова ярка, че проникна в тила му. Заля мозъка му. Той се мъчеше да я спре, защото разбираше, че тя ще е краят му.
Чувстваше се изнасилен, разрязан на маса за дисекция, всяка мисъл, всяко действие, всяко желание — оголени.
Не…
Не можеше да я прогони. Тя беше по-голяма от него, повече от него, неустоима. Цялото му същество потече заедно с нея като сияйна бяла нишка. Опъната до скъсване, агонизираща, но и без място за гняв, самоомраза, срам, ненавист или обвинения. Само и единствено чистота. Недокосната и неомърсена есенция. Такъв, какъвто е можел да бъде, за каквото е бил роден.
Не…
Не искаше да вижда това. Но не можеше да извърне поглед. Времето се разтегли към безкрайността. Беше в капан, гореше в очистващ огън, много по-болезнен от най-страшния ад.
Изправи се лице в лице със себе си, с живота си, с потенциала си, с падението си, с очищението…
Видя истината… и тя го изгори.
Стига, стига вече…
Но най-лошото тепърва предстоеше.
Сейчан притискаше стареца към гърдите си. И двамата бяха навели глави пред ослепителната светлинна експлозия, но Сейчан успяваше да зърне по нещо с периферното си зрение.
Огнената звезда се изстреля нагоре върху фонтан от светлина, издигна се от центъра на лабиринта, завъртя се около оста си, все по-бързо и по-бързо, и се устреми към тъмната катедрала горе. Други стъклени огледала, вградени в огромната библиотека, уловиха сиянието й и го отразиха стократно усилено, захранваха бушуващия вихър. Верижна реакция обхвана целия комплекс. Само за миг двуизмерната звезда се разгъна в гигантска триизмерна сфера от лазерна светлина, въртяща се в и около подземната катедрала.
Енергийни залпове се отделяха с пукот от сферата и помитаха нивата.
Писъци отекнаха от всички посоки.
Над главата й един войник скочи от горното ниво в опит да стигне до пода долу. Но там не го чакаше убежище. Мълнии го удариха още преди да е докоснал земята и само обгорените му кости се сринаха върху пода на лабиринта.
Но всичко това бледнееше пред странната трансформация на самата катедрала. Погледът я възприемаше като нещо плоско, без никакво усещане за дълбочина. После дори и този образ затрепери, сякаш увисналата над Сейчан гигантска конструкция беше само отражение във водна повърхност, мираж без реална плътност.
Сейчан затвори очи, защото видяното я ужасяваше до мозъка на костите.
Грей притискаше Рейчъл. Светът беше чиста светлина. Долавяше хаоса отвъд, но тук и сега бяха само те двамата. Еднообразното жужене отново се надигна около тях, излъчваше се от самата светлина, праг, който той не би могъл да пресече, нито да проумее.
Спомни си думите на Вигор.
„Първичната светлина“.
Рейчъл вдигна лице. Очите й така грееха в отразената светлина, че той почти усещаше мислите й. Изглежда, и тя разчиташе неговите.
Имаше нещо в естеството на светлината, постоянност, която не може да бъде отречена, безвремие, което смаляваше всичко до нищожност.
С изключение на едно.
Грей наведе глава, докосна устните й със своите, дъхът им се сля.
Не беше любов. Още не. Само обещание.
Светлината припламна по-силно, когато Грей я целуна истински, отпи от вкуса й. Жуженето се превърна в песен. Очите му се затвориха, но той още я виждаше. Усмивката й, живеца в очите, извивката на шията й, линията на гърдите й. Отново усети онази постоянност, онова безвременно присъствие.
Светлината ли беше? Или те двамата?
Само времето щеше да покаже.
Генерал Ренде избяга още при първите писъци. Повече не му трябваше да знае. Докато се измъкваше от ямата в кухнята, отразената светлина на разбеснелите се долу енергии го настигна.
Не се беше издигнал толкова високо в йерархията на Двора с прояви на безразсъдство.
Безразсъдството оставяше на такива като Раул.
Придружаван от двама войници, той тръгна към централния двор. Щеше да се качи на камиона, да се върне в склада, където да прегрупира силите си и да състави нов план.
Трябваше да се върне в Рим преди обяд.
Външните постове, все още в полицейски униформи, стояха при портите, където им беше мястото. Дъждът бе намалял до ситен ръмеж.
Добре.
Така щеше да се оттегли по-бързо.
Шофьорът на камиона и още четирима униформени забелязаха появата му и тръгнаха да го пресрещнат.
— Трябва да тръгнем незабавно — нареди Ренде на италиански.
— Някак не го виждам да стане — каза шофьорът на английски и си свали шапката.
Четиримата униформени вдигнаха оръжията си.
Генерал Ренде отстъпи крачка назад.
Тези бяха истински френски полицаи… с изключение на шофьора. Ако се съдеше по акцента, той
