очевидно беше американец.
Ренде погледна назад към портата. И там стояха на пост френски полицаи. Беше попаднал в собствения си капан.
— Ако търсиш своите хора — каза американецът, — те вече са на сигурно място в ремаркето на камиона.
Генерал Ренде погледна отново шофьора. Черна коса, сини очи. Не го беше виждал, но познаваше гласа от разговорите им по телефона.
— Пейнтър Кроу — каза той.
Пейнтър забеляза проблясъка на нечие дуло. От прозорец на втория етаж. Самотен снайперист. Някой, когото бяха пропуснали.
— Назад! — извика той на патрула около себе си. Куршуми се забиха в мокрия паваж между Пейнтър и генерала. Полицаите се пръснаха.
Ренде хукна назад, като измъкна в движение пистолета си.
Без да обръща внимание на обстрела, Пейнтър се смъкна на едно коляно и вдигна двата си пистолета. Насочи единия към прозореца на втория етаж.
Един изстрел, втори, трети…
Генералът се хвърли на земята.
Откъм втория етаж се чу вик. Някой падна през прозореца.
Последното Пейнтър забеляза с периферното си зрение. Цялото му внимание беше фокусирано върху генерал Ренде. Целеха се един в друг, и двамата на колене, дулата на пистолетите им почти се докосваха.
— Отдалечете се от камиона! — извика Ренде. — Всички! Пейнтър се взираше напрегнато в генерала, преценяваше го. Прочете суровия гняв в очите му, гняв заради провала на всичките му планове. Ренде щеше да стреля дори ако това означаваше да се прости със собствения си живот.
Което означаваше, че не оставя избор и на него.
Пейнтър пусна единия пистолет, после свали другия към земята.
Генералът се ухили победоносно.
Пейнтър натисна спусъка. Ярка дъга се изстреля от върха на втория пистолет. Жичките на тазера докоснаха локвата при коляното на генерала. Токовият удар отхвърли Ренде назад и той падна тежко по гръб и изпусна пистолета.
Изкрещя.
— Боли, нали? — каза Пейнтър, грабна обикновения си пистолет и го насочи към генерала.
Полицаите се скупчиха около поваления мъж.
— Добре ли сте? — обърна се към Пейнтър един от тях.
— Добре съм. — Той се изправи. — Само дето… работата на терен наистина ми липсва.
Фойерверките в подземието всъщност бяха продължили само малко повече от минута.
Вигор лежеше по гръб и гледаше нагоре. Писъците бяха спрели. И той беше отворил очи, усещайки с някакво примитивно ниво на мозъка си, че всичко е свършило. Успя да види последното завъртане на сферата от кохерентна светлина, после тя се срина в себе си като умиращо слънце.
Над него имаше само празно пространство. Цялата катедрала беше изчезнала заедно със звездата. Сейчан се размърда до него. И нейните очи бяха вперени нагоре.
— Всичко изчезна.
— Ако въобще го е имало — каза Вигор, слаб от загубата на кръв.
Грей отпусна хватката си около Рейчъл. Необичайната острота на сетивата му избледняваше заедно със светлината. Но все още усещаше вкуса на Рейчъл върху устните си. И това беше достатъчно.
Засега.
Част от блясъка се задържа в очите й, докато тя се оглеждаше наоколо. Другите се надигаха, събрали смелост. Рейчъл видя Вигор, който се мъчеше да седне. — О, Господи…
Измъкна се от ръцете на Грей и хукна към вуйчо си. Монк също тръгна натам, готов да приложи медицинските си познания на практика.
Грей остана на пост, оглеждаше височините над тях.
Не прозвучаха никакви изстрели. Войниците ги нямаше… изчезнали бяха заедно с библиотеката. Все едно нещо беше изтръгнало ядката, оставяйки само черупката от разширяващи се концентрични нива.
Къде беше отишло всичко?
Стон привлече вниманието му към пода.
Раул лежеше свит на топка недалеч от него, смазан под падналата колона. Грей се приближи и срита пистолета му настрана. Оръжието се плъзна по стъкления под, сега целия напукан.
Кат дойде при тях.
— По-късно ще се занимаем с него — каза Грей. — Никъде няма да ходи. Най-добре да съберем колкото оръжия намерим. Не се знае още колко от хората им има горе.
Тя кимна.
Раул се обърна по гръб, стреснат от гласа му.
Грей очакваше да го засипе с хули или заплахи, но лицето на Раул беше изкривено от агония. Сълзи се стичаха по бузите му. Но Грей не мислеше, че смазаното му рамо е причината за този пристъп. Нещо в лицето на Раул се беше променило. Постоянната злоба и презрение бяха изчезнали, заменени от нещо по- меко, по-човешко.
— Не съм искал да бъда опростен — изскимтя потресено той.
Грей се намръщи. „Опростен от кого?“ Спомни си собствените си чувства отпреди малко, когато го беше заляла светлината. „Първичната светлина“. Нещо отвъд способността му за разбиране, отвъд зората на сътворението. Нещо беше променило Раул из основи.
Спомни си за изпитанията със свръхпроводимост, проведени от военноморските сили на САЩ — как мозъкът комуникирал посредством свръхпроводимост, дори запазвал спомени по този начин, съхранявани като енергия или може би като светлина.
Сведе поглед към напукания под. Дали само светлина е била съхранена в свръхпроводимото стъкло, или и нещо друго? Спомни си собствените си усещания в онзи момент. Усещането за нещо по-голямо.
Раул закри лицето си с ръка.
Дали нещо не беше свързало по друг начин жичките в душата му? Възможно ли беше дори за него да има надежда?
Някакво движение привлече погледа му и той моментално съзря опасността.
Понечи да я спре.
Без да му обърне внимание, Сейчан се наведе и взе пистолета на Раул. Насочи го към затиснатия под колоната мъж.
Раул обърна лице към дулото. Изражението му си остана дълбоко объркано, но сега в очите му припламна и искра на неподправен страх. Грей позна този лъскав черен ужас — панически страх не от оръжието, не от болката на смъртта, а от онова, което го чакаше отвъд нея.
— Не! — извика Грей.
Сейчан натисна спусъка. Главата на Раул се блъсна назад в стъклото с трясък, силен като гърмежа на пистолета. Останалите застинаха в потрес.
— Защо? — попита Грей зашеметено и пристъпи напред. Сейчан потърка с дулото раненото си рамо.
— Отплата. Нали помниш, че сключихме сделка, Грей? — Тя кимна към трупа на Раул. — Пък и той сам каза, че не е молил за опрощение.
