Рейчъл кимна — беше добре запозната с бруталните так тики на Карл Велики.
— Но нещата се променят — продължи вуйчо й. — Онова, което е излязло от мода, се връща. През дванайсети век гностичните или иначе казано мистичните вярвания отбелязали нов разцвет, възродени от същите императори, които навремето ги изкоренили. И докато Църквата се придвижвала към католицизма, който познаваме днес, постепенно се появил разкол, а императорите продължавали с гностичните си практики. Циреят на схизмата се пукнал в края на четиринайсети век. Папството в изгнание току-що се било върнало в Рим. За да усмири духовете, Сигизмунд Люксембургски, император на Свещената римска империя, подкрепил политически Ватикана и дори забранил гностичните практики сред долните класи.
— Само сред долните?
— Аристокрацията била пощадена. И докато изкоренявал с огън и меч мистичните вярвания сред селското население, императорът създал тайно общество сред членовете на кралските европейски фамилии, общество, посветено на алхимични, и мистични цели. Ординис Драконис. Императорският Драконов двор. Той съществува и до ден днешен. Но има много секти в различните страни; някои са мирни, по-скоро като братства с акцент върху церемониите, други обаче са се изродили и имат опасни водачи. Мога да се хвана на бас, че ако си имаме работа с Драконовия двор, то в основата е някоя от онези побеснели подсекти.
Рейчъл инстинктивно превключи на режим разпит. „Опознай врага си“.
— И каква е целта на тези по-опасни секти?
— Като аристократи, техните крайни в убежденията си лидери вярват, че те и членовете на култа им са истинските и избрани водачи на човечеството. Че са родени да управляват по силата на чистата си кръв.
— Хитлеровият синдром на чистата раса от господари. Той кимна.
— Но те се стремят и към нещо повече. Не само към короната. Стремят се и към всички форми на древно познание, за да осъществят каузата си за доминация и апокалипсис.
— Да пристъпят там, където дори Хитлер се е побоял да отиде — измърмори Рейчъл.
— Основно си придават важност, като междувременно манипулират отделни политици зад було от тайнственост и ритуали. Работят с такива елитарни групи като американската „Череп и кости“и Билдербергерите в Европа. Сега обаче някой е пристъпил към открито действие и пролива кръв.
— И какво означава това? Вуйчо й поклати глава.
— Боя се, че въпросната секта е открила нещо много важно, нещо, което ги е накарало да изпълзят от дупката си и да излязат на открито.
— А жертвите?
— Предупреждение към Църквата. Също като нападенията срещу нас. Едновременните опити за убийство днес не може да са съвпадение. Трябва да са били наредени от Драконовия двор, с цел да ни забавят и изплашат. Не може да е съвпадение. Дворът, или отделна негова фракция, в момента се зъби предупредително на Църквата, отърсва се от кожата, която е носил векове наред.
— Но с каква цел? Вуйчо й въздъхна.
— За да постигнат мечтата на всеки безумец. Рейчъл го гледаше.
Той й отговори с една дума:
— Армагедон.
Грей разклати чашата си и ледчетата изтракаха.
Кат Брайънт го погледна — седеше от другата страна на луксозната кабина на частния самолет. Не каза нищо, но навъсеното й чело говореше красноречиво. Беше се съсредоточила върху досието на мисията — за втори път. Грей вече го беше изчел от кора до кора. Не виждаше смисъл да го чете пак. Вместо това се беше загледал в сиво-синята плоча на Атлантическия океан и се мъчеше да отгатне защо са го насадили за командир на тази мисия. На петнайсет хиляди метра височина още не беше стигнал до отговора.
Стана и отиде до тежкия махагонов бар. Отново поклати глава при вида на разсипническия лукс — кристал, орех без дори един чеп, кожена тапицерия. Приличаше на тежкарска английска кръчма.
Но поне познаваше бармана.
— Още една кола? — попита Монк. Грей остави чашата си на бара.
— Май си стигнах лимита.
— Слаба ракия си ти — измърмори приятелят му.
Грей се обърна към кабината. Баща му веднъж беше казал, че да изиграеш ролята означава, че вече наполовина си я възприел като втора кожа. Разбира се, той имаше предвид каскадьорските изпълнения на Грей като общ работник на една петролна сонда под собствения му надзор. Тогава Грей беше само на шестнайсет и прекарваше лятото под жаркото слънце на Тексас. Работата беше тежка, а в същото време повечето му приятели от гимназията прекарваха ваканцията по плажовете на остров Саут Падре. Думите на баща му още звънтяха в главата му. „За да станеш мъж, първо трябва да се правиш на мъж“.
Може би същото важеше и за лидерството.
— Така, достатъчно с литературното четене — каза той, за да привлече погледа на Кат. Извърна глава и към Монк. — А колкото до теб, мисля, че вече изследва до дъно съдържанието на бара.
Монк сви рамене и мина в средната част на кабината.
— Остават ни по-малко от четири часа полет — каза Грей. С този самолет, „Сайтейшън X“ по поръчка, който летеше със скорост съвсем малко по-ниска от скоростта на звука, щяха да кацнат в два през нощта по германско време. — Предлагам всички да поспим, колкото можем. Пристигнем ли, време за сън няма да има.
Монк се прозя.
— Не е нужно да повтаряш, командире.
— Но преди това да си сверим бележките. А такива не липсват.
Грей посочи седалките. Монк се тръшна с готовност. Грей седна от другата страна на масата, срещу Кат.
Познаваше Монк още откакто постъпи на служба в Сигма, но капитан Катрин Брайънт си оставаше неизвестна величина. Толкова беше затънала в обучението си, че малцина в Сигма я познаваха добре. Беше си спечелила известна репутация след постъпването си в Сигма и това кажи-речи беше всичко, което се знаеше за нея. Един техен колега я беше описал като ходещ компютър. Неизвестните около нея придобиваха допълнителна загадъчност и заради миналото й като агент в разузнавателните служби. Отговаряла за черните операции, така се говореше по коридорите. Но никой не знаеше нищо със сигурност. Миналото й изискваше ниво за достъп до секретна информация, каквото дори колегите й в Сигма не притежаваха. Тази секретност само я изолираше допълнително от мъжете и жените, които бяха израствали във военната йерархия в групи, екипи и взводове.
Грей си имаше личен проблем с миналото й. Имаше си собствени причини да не харесва агентите от разузнаването. Те работеха далеч от бойното поле, по-далеч дори от пилотите на бомбардировачи, но работата им можеше да е по-смъртоносна от тази на пилотите. Грей имаше кръв по ръцете си заради грешки на разузнаването. Невинна кръв. И не можеше да се отърси от недоверието си към тях.
Гледаше Кат. Зелените й очи бяха сурови. Цялото и тяло изглеждаше някак колосано. Той изтласка встрани мислите за миналото й. Сега тя беше член на неговия екип.
Пое си дълбоко дъх. Беше й водач в крайна сметка.
„Играй ролята…“ Окашля се. Време беше да се хващат за работа. Вдигна един пръст.
— Така. Първо, какво знаем? Отговори Монк — напълно сериозно.
— Не много.
Кат запази безизразна физиономия.
— Знаем, че извършителите по някакъв начин са свързани с култ или тайно общество, известно като Кралския драконов двор.
— Това е все едно да кажеш, че са свързани с кришнарите — възрази Монк. — Групата се държи в сянка и параметрите й са крайно неясни. Всъщност нямаме никаква представа кой се крие зад всичко това.
