— Стани — заповяда му суверенът. Раул се изправи.
— Американците са вече на път — каза императорът. Макар и приглушен от шлема, гласът му пак тежеше заповедно. — Готови ли са хората ти?
— Да, сър. Лично избрах дузина. Чакаме само вашата заповед.
— Добре. Нашите съюзници ни пращат човек, който да ни съдейства за операцията. Човек, който познава американските агенти.
Раул изкриви лице в гримаса. Не му трябваше помощ.
— Нещо против ли имаш?
— Не, сър.
— На летище „Ивердон“ ви чака самолет. При втори провал ще съм безкомпромисен.
Раул трепна. Той беше предвождал мисията за костите в Кьолн и се беше провалил в очистването на светилището. Един беше оцелял. И беше насочил властите по следите им. Раул се беше посрамил.
— Няма да се проваля — увери той водача си. Императорът го пронизваше с очи — силата на погледа му се усещаше дори през визьора.
— Знаеш дълга си. Едно последно кимване.
Императорът тръгна напред и го подмина. Бодигардовете му го последваха. Отиваше в замъка — той щеше да е на негово разположение до края на играта. Но преди това Раул трябваше да оправи кашата, която беше забъркал.
А това означаваше още едно пътуване до Германия.
Изчака императора да си тръгне. Драко изприпка след мъжете, сякаш усещаше къде е истинската сила. Но пък императорът беше идвал в замъка често през последните десет години, когато ключовете към проклятието и спасението бяха паднали в ръцете им.
И всичко това благодарение на едно невероятно откритие в музея на Кайро…
Сега бяха толкова близо…
След като императорът си отиде, Раул най-сетне се изправи лице в лице с непознатия. Онова, което видя, не му хареса и той си позволи да го покаже. Но поне облеклото на непознатия — изцяло черно — беше подобаващо.
Както и сребърното бижу.
На медальона на жената висеше сребърен дракон.
ДЕН ВТОРИ
ТРЕСКА
Ако питаха Грей, нощем църквите изглеждаха някак призрачни, като обитавани от духове. А тази — още повече. След скорошните убийства готическата катедрала излъчваше осезаем ужас.
Докато екипът му пресичаше площада, Грей оглеждаше катедралата — Дом, както я наричаха местните. Беше осветена от прожектори, чиито лъчи я обливаха в сребърни светлосенки. Фасадата почти изцяло беше заета от две масивни кули. Еднакви като близнаци, те се издигаха от двете страни на главния вход, само на няколко метра една от друга почти по цялата си височина, освен в най-горната част, където се изостряха рязко до кръстовете на върховете. Всеки кат на сто и петдесет метровата сграда беше украсен с богати барелефи. Прозорци с арки се катереха по кулите, сякаш устремени към нощното небе и луната високо горе.
— Все едно са оставили запалено в наша чест — каза Монк, зяпнал осветената катедрала, и намести раницата по-високо на рамото си.
И тримата бяха облечени в тъмни цивилни дрехи с цел да не изпъкват излишно. Отдолу обаче носеха прилепнали екипи от течна телесна броня. Черните им раници бяха натъпкали с инструментите на професията им, включително оръжия, доставени им на летището от свръзка на ЦРУ — компактни Пистолети глок М — 27 с тритийно нощно виждане, заредени с патрони с кухи върхове четиридесети калибър.
Монк носеше и пушка, прикачена за лявото му бедро и скрита под дълго яке. Оръжието беше правено по поръчка точно за такава цел — с къса цев и компактно, като самия Монк, — със система за прицел, която осигуряваше висока точност при слаба светлина. Кат беше заложила на по-ниски технологии — успяла бе да прикрие по тялото си осем ножа. Поне едно острие щеше да е на сантиметри от ръката й независимо от стойката на тялото й.
Грей си погледна часовника. Светещите му стрелки сочеха четвърт час след два. Засега се справяха отлично по отношение на времето.
Прекосиха площада. Грей оглеждаше тънещите в мрак ъгли за нещо подозрително. Всичко изглеждаше наред. По това време мястото пустееше. Само неколцина окъснели минувачи. И повечето от тях се клатушкаха — явно кръчмите тъкмо бяха затворили. Ала имаше признаци за по-раншно многобройно присъствие. Купчини цветя от опечалени се валяха по краищата на площада заедно с празни бирени бутилки, хвърлени от зяпачите. Восъчни могилки от разтопени свещи бележеха импровизирани светилища, някои със снимки на загинали роднини. Няколко по-големи свещи още горяха, миниатюрни пламъчета в нощта, самотни и изоставени.
Окъпано в светлина на свещи бдение течеше в една съседна църква, нощна заупокойна служба, която щеше да продължи до сутринта, с директна видеовръзка с папата. Нещата бяха координирани с цел площадът да се изпразни за през нощта.
Въпреки това привидно спокойствие Грей забеляза бдителността, с която колегите му оглеждаха терена. Предпочитаха да не поемат никакви рискове.
Пред катедралата беше паркиран голям ван с логото на общинската полиция отстрани. Той беше служил като основ-на база за действие на екипите криминолози. След като кац-наха, Грей беше информиран от оперативния ръководител на мисията Логан Грегъри — първи заместник на командир Кроу, че всички местни следствени екипи са били изтеглени в полунощ, но на сутринта ще се върнат. В шест нула-нула. Дотогава църквата беше на тяхно разположение.
С приближаването им една от страничните врати на катедралата се отвори и един висок слаб човек се очерта на светлия фон вътре и вдигна ръка.
— Монсеньор Верона — прошепна Кат под нос.
Свещеникът мина през полицейския кордон около катедралата, каза нещо на един от двамата постови, чиято задача беше да държат любопитните настрани от местопрестъплението, после поведе тримата през заграждението.
— Капитан Брайънт — каза монсеньорът с топла усмивка. — Въпреки трагичните обстоятелства много се радвам да ви видя отново.
— Благодаря ви, професоре — каза Кат със също толкова искрена усмивка, която смекчи чертите й.
— Моля те, казвай ми Вигор.
Влязоха в преддверието на катедралата. Свещеникът затвори вратата и я заключи. После огледа внимателно двамата придружители на Кат.
Грей почувства осезаемо тежестта на погледа му. Свещеникът беше висок почти колкото него, но по- слаб и жилест. Посребрената му коса беше пригладена назад и се закъдряше зад ушите. Имаше спретнато подрязана козя брадичка и беше облечен небрежно, с тъмносини джинси и черен пуловер; под него се виждаше бялата якичка на призванието му.
Но не външният вид и облеклото поразиха Грей, а втренченият поглед. Под дружелюбния маниер на топлото посрещане се усещаше стоманена сърцевина. Дори Монк поизправи рамене под погледа на свещеника.
— Влизайте — каза Вигор. — Не бива да губим време. Поведе ги към затворените врати на кораба, отвори ги и им даде знак да влязат.
Озовал се в сърцето на църквата, Грей моментално бе поразен от две неща. Първо — от миризмата.
