Въздухът, макар и напоен с аромата на тамян, лъхаше силно и на нещо изгоряло.
Но не само това прикова вниманието му. Една жена седеше близо до централната пътека и побърза да стане и да ги поздрави. Приличаше на младата Одри Хепбърн — бяла като мляко кожа, къса черна коса с път по средата и прибрана зад ушите, очи с цвят на карамел. Не се усмихна. Погледът й се плъзна по новодошлите и се задържа миг по-дълго върху Грей.
Той долови семейната прилика между жената и свещеника, повече по втренчения поглед, отколкото по някакви физически черти.
— Племенницата ми — представи я Вигор. — Лейтенант Рейчъл Верона.
Тримата се представиха на свой ред. И макар да липсваше открита враждебност, двата лагера си оставаха разделени. Рейчъл беше нащрек и някак на разстояние, сякаш готова да извади пистолета си при нужда — Грей беше забелязал кобура под разкопчаната й жилетка. Деветмилиметрова берета.
— Да започваме — каза Вигор. — Ватиканът успя да ни осигури известно уединение, като се позова на необходимото време за осветяване и благословия на храма, след като и последното тяло беше изнесено.
Монсеньорът ги поведе по централната пътека.
Грей забеляза, че пейките са разделени на маркирани участъци. Картички с имената на починалите бяха прикачени към лобните им места. Той заобикаляше внимателно тебеширените очертания по пода. Кръвта бе забърсана, но по хоросана между каменните плочи бяха останали тъмни петна. Жълти пластмасови маркери бележеха местата на гилзите, които отдавна бяха предадени на криминалистите.
Той плъзна поглед по кораба и си помисли как ли е изглеждало просторното помещение за първите пристигнали на местопрестъплението полицаи. Трупове навсякъде; миризма на изгоряла кръв — много по- силна от сега. Почти усещаше ехото на болката, уловена в този каменен капан също като миризмата. Настръхна. Все още се чувстваше достатъчно римокатолик, за да усети тежестта на това престъпление отвъд обикновената му жестокост. То беше престъпление срещу Бог. Беше сатанинско.
Дали и това не бе част от мотива?
Да се превърне един църковен празник в черна меса?
Монсеньорът заговори и привлече вниманието на всички:
— Ей там са намерили младежа да се крие. — Посочи към изповедалнята до северната стена, в средата на дългия ко-раб.
Джейсън Пендълтън. Единственият оцелял.
Грей изпита някакво мрачно задоволство, че не всички са загинали през кървавата нощ. Нападателите бяха допуснали грешка. Не бяха непогрешими. Грешаха като всички хора. Съсредоточи се върху тази мисъл. Макар престъплението да беше нечовешко, ръката, която го бе извършила, бе човешка като всяка друга. Не че сред човеците нямаше и такива, които не заслужаваха това определение.
Ала хората можеха да бъдат залавяни и наказвани.
Стигнаха до подиума с мраморния олтар и епископския трон с висока облегалка. Вигор и племенницата му се прекръстиха. Вигор коленичи, после се изправи. Преведе ги през една врата в заградената с парапет източна част на олтара. Зад парапета олтарът също беше отбелязан с тебешир, а по мрамора имаше тъмни петна. Полицейска лента заграждаше един участък вдясно.
Съборен на пода и пропукал каменните плочи, златният саркофаг лежеше на едната си страна. Капакът му лежеше две стъпала по-долу. Грей изхлузи раницата си и коленичи.
Златната мощехранителница — в цялостния си вид — представляваше миниатюрна църква с вдлъбнати арковидни прозорци и библейски сцени от злато, рубини и смарагди, изобразяващи моменти от живота на Христос, от преклонението на влъхвите пред него до бичуването му и разпятието.
Грей си сложи латексови ръкавици.
— Тук са се пазели костите? Вигор кимна.
— От тринайсети век. Кат коленичи до Грей.
— Виждам, че вече са проверили за отпечатъци. — Посочи финия бял прах, полепнал по пукнатините в релефните повърхности.
— Отпечатъци не са били намерени — каза Рейчъл. Монк плъзна поглед по вътрешността на катедралата.
— И нищо друго не е било откраднато?
— Извършена е пълна инвентаризация — продължи Рейчъл. — Вече успяхме да разпитаме целия персонал, включително свещениците.
— Може би ще е добре лично да разговарям с тях по-нататък — измърмори Грей. Все още оглеждаше мощехранителницата.
— Жилищата им са от другата страна на двора с галериите — отвърна Рейчъл с безизразен глас. — Никой не е видял, нито чул нещо. Но щом искате да си губите времето, моля.
Грей вдигна поглед към нея.
— Казах само, че „може“ да поискам да говоря с тях. Тя срещна погледа му съвсем спокойно.
— Аз пък останах с впечатлението, че това разследване е съвместно начинание. Ако ще си правим взаимни проверки на всяка крачка, няма да стигнем доникъде.
Грей си пое дълбоко дъх и преброи наум до десет. Разследването едва беше започнало, а вече беше настъпил юрисдикцията по мазолите. Трябваше да се вгледа по-рано в бдителната подозрителност на тази дама и да внимава повече къде стъпва.
Вигор сложи ръка на рамото й.
— Уверявам ви, че ги разпитахме подробно. Сред моите колеги словесната предпазливост често надвива здравия разум и в този смисъл се съмнявам да извлечете нещо повече от нас, още повече че не носите свещеническа якичка.
Монк се намеси:
— Всичко това е супер. Но може ли да ми обърнете малко внимание най-сетне? — Всички погледи се приковаха в него и той се ухили криво. — Ако не се лъжа, попитах дали е било откраднато нещо друго.
Грей с облекчение усети, че вече не е център на вниманието. Както обикновено, Монк му пазеше гърба. Дипломат в телесна броня.
Рейчъл фиксира Монк с безкомпромисния си поглед.
— Както казах, нищо не е било…
— Да, благодаря ви, лейтенант. Но се чудех дали тук не са пазят и други реликви. Реликви, които крадците не са взели.
Рейчъл свъси объркано вежди.
— Помислих си — обясни Монк, — че онова, което крадци те не са взели, може да ни подскаже толкова, колкото и онова, което са взели. — И сви рамене.
Лицето на жената се поотпусна малко, докато тя обмисля ше новата гледна точка. Гневът й постепенно се отцеди. Грей поклати мислено глава. Как го постигаше това Монк? Отговори монсеньорът:
— Извън кораба има съкровищница. Там се пазят реликви от първоначалната римска църква, намирала се тук — тоягата и веригата на свети Петър, както и няколко парчета от Христовия кръст. Също и жезълът на един готически епископ от четиринайсети век и инкрустираният със скъпоценни камъни меч на един курфюрст от петнайсети.
— И нищо от съкровищницата не е било откраднато?
— Всичко беше инвентаризирано — отговори Рейчъл. Очите й все така бяха замислено присвити. — Нищо друго не са откраднали.
Кат беше коленичила до Грей, но погледът й си остана прикован върху другите, които стояха прави.
— Значи са били взети само костите. Защо?
Грей насочи вниманието си към отворения саркофаг. Извади от раницата тънко като химикалка фенерче и огледа вътрешността на златния сандък. Беше гладка. Просто равни златни повърхности. Забеляза по дъното малко бял прах. Дали бе от онзи, латентния? Или изронено костно вещество?
Имаше само един начин да разбере.
Обърна се към раницата си и извади комплекта за събиране на веществени доказателства. Използва портативна прахосмукачка на батерии, за да всмуче малко от прахта в стерилна епруветка.
— Какво правите? — попита Рейчъл.
