— Какво значение има?
— Някой е запалил молитвените пръчици. Вчера, най-много онзи ден. — Монк се размърда тромаво. — Погледни плажа. Няма други стъпки освен нашите. Вижда се къде някой е коленичил, за да запали пръчиците, но няма следи към водата или по плажа. Значи са дошли отгоре. Трябва да има пътека.
— Или пък са се спуснали с въже и пак така са се качили обратно.
Монк въздъхна. Би предпочел спътникът му да е по-тъп, така че да не отваря непрекъснато пробойни в плановете му.
— Вода или Буда? — попита на глас.
Ревът на моторницата се промени и Граф преглътна притеснено. Пиратите почти се бяха освободили. Обърна се към Монк.
— Не е ли… не е ли на късмет, ако потъркаш корема на такава статуя?
Монк кимна.
— Май съм чел нещо такова. На бисквитка с късметче беше, да. Дано този Буда е чел същото късметче.
Монк се завъртя и вдигна пистолета.
— Като преброя до три, тръгваш. Аз ще тичам след теб и ще стрелям по лодката. Ти гледай да стигнеш до статуята и да намериш пътеката.
— И ще се моля поклонниците да не са използвали въже, за да…
— Не го казвай, че ще ни урочасаш!
Граф си затвори устата.
— Така. — Монк се напрегна и подскочи няколко пъти, както беше клекнал — като жаба, — колкото да раздвижи кръвта в краката си. Започна да брои: — Едно… две… три!
Граф побягна като подплашен заек. Куршум звънна в скалата зад него.
Монк изпсува и се изправи.
— Трябваше да изчакаш да кажа „давай“ бе, човек — измърмори под нос, докато натискаше спусъка. Откри стрелба по заседналата лодка. — Цивилни…
Куршумите му се забиха в корпуса на моторницата и принудиха стрелците да залегнат. Един размаха ръце и пльосна във водата. Чиста проба късметлийски изстрел. Ответната стрелба се състоеше от няколко хаотични откоса, изстреляни в пристъп на гняв и паника.
Граф стигна до статуята и се хлъзна по пясъка. Извъртя се в движение и се хвърли зад навеса.
Монк предпочете по-пряк маршрут, право през някакъв поникнал в пясъка трънак. Залегна на крачка от Граф.
— Успяхме! — възкликна Граф с малко прекалено много изненада в гласа.
— И здравата ги ядосахме.
Монк си помисли за мъжа, който беше паднал в токсичната супа.
Като един вид възмездие, изстрели разкъсаха навеса и ги посипаха с листа от лианите, пълзящи по скалната стена отзад. Монк и Граф се сгушиха един в друг зад широкия каменен корем на Буда. В това определено имаше някакъв символизъм.
Уви, то беше и единственото, което статуята имаше да им предложи.
Монк огледа скалите зад дървения навес.
Стръмни и недостъпни.
Пътека нямаше.
— Май трябваше да му потъркаме корема все пак — горчиво каза той.
— Пистолетът ти? — попита Граф. Монк го вдигна.
— Имам един патрон. След това мога да ги замеря с него, разбира се. Това винаги върши работа.
Лодката най-после се освободи с гърлен рев. Рифът беше останал зад нея и само пълното с вмирисани трупове заливче я делеше от плажа.
Скоро към супата щяха да се присъединят още два трупа.
Изстрели обсипаха статуята и пробиха още дупки в навеса. Рикошет звънна покрай носа на Монк… но той дори не трепна. Погледът му беше прикован към разкъсаните от куршумите лиани — зад тях се виждаше отвор на пещера.
Монк запълзя напред, като гледаше статуята да е между него и приближаващите пирати. Дръпна настрани зелената завеса. Слънчевата светлина му показа стъпало, после още едно…
— Тунел! Край на въжената ти теория, Граф!
Монк се обърна и видя доктора полегнал настрани, с притисната към рамото ръка. Между пръстите му се стичаше кръв. Мамка му… Забърза назад към него.
— Хайде. Няма време за превръзки. Можеш ли да ходиш?
— Поне докато не ме улучат в крака — каза Граф през стиснати зъби.
Изпълзяха през завесата от лиани и навлязоха в тунела. Температурата падна с десетина градуса. Монк стискаше Граф над лакътя. Докторът трепереше, но го следваше покорно. Заизкачваха се бързо по стъпалата в тъмното.
Зад тях се чу изстъргването на корпус по пясъка и победоносните викове на пиратите, сигурни, че са хванали плячката си в капан. Монк продължаваше нагоре по стъпалата, разчиташе единствено на усета си.
Пиратите скоро щяха да открият тунела. Но дали щяха да ги последват, или да си заминат? Отговорът не се забави.
Долу светнаха фенерчета… чуха се неясни заповеди.
Монк ускори крачка.
Доловил беше гнева в гласовете.
Наистина ги беше вбесил.
Мракът напред просветля. Стените вече се виждаха. Двамата несъзнателно ускориха крачка. Граф си мърмореше нещо под нос, но Монк не различаваше какво. Молитва, ругатни… и двете ставаха, стига да свършеха работа.
Най-сетне се появи и горният край на стълбището. Изскочиха от тунела и се озоваха сред дъждовната гора, с която скалите бяха обрасли до самия си ръб. Монк продължи напред, благодарен за надеждното прикритие на гъстата джунгла. Уви, мъртвата зона на токсичния разлив не се беше ограничила само до плажа долу. По земята се валяха телата на мъртви птици. До крака му лежеше пухкавото телце на летяща лисица, смачкано като свален изтребител.
Ала не всички горски обитатели бяха мъртви.
Челюстта на Монк бавно увисна. Земята под дърветата вреше и кипеше със свой собствен червен прилив. Но този не се дължеше на бактериален цъфтеж. Милиони раци покриваха пръстта, всеки квадратен сантиметър от нея. Още толкова се катереха по стволовете и лианите.
Липсващите червени раци от остров Рождество. Ето къде бяха значи.
Спомни си какво беше чел, докато се готвеше за мисията. През цялата година раците живеели мирно и тихо, освен ако не ги раздразниш. По време на ежегодната си миграция обаче побеснявали, случвало се да срежат гумите на преминаващи коли с острите си като бръснач щипки.
Монк отстъпи крачка назад.
В момента раците определено изглеждаха „раздразнени“. Катереха се един върху друг, щракаха с щипки. И бяха обезумели от глад.
Монк разбра защо по плажа нямаше раци. Защо им е да слизат долу, след като и тук имаше достатъчно храна?
Раците пируваха не само с мъртвите птици и прилепи, но и със собствените си братя и сестри, подхванали бяха безплатен канибалски банкет. При появата на човеците огромните щипки се вдигнаха предупредително от всички страни и защракаха със звук на прекършени съчки.
„Добре дошли на купона!“ Откъм тунела зад тях долетяха възбудени гласове.
Пиратите бяха видели изхода.
Граф направи крачка напред, стиснал раненото си рамо. Голям рак, скрит под едно папратово листо, защипа пръста на крака му и с лекота сряза костюма.
Докторът скочи назад и пак замърмори нещо. Същата мантра, която беше повтарял в тунела, само че
