„Е, край на празниците…“ Директор Пейнтър Кроу вървеше по коридора към кабинета си. Сведеният до минимум нощен персонал на централното командване се разрастваше бързо. Беше изпратен сигнал за обща тревога. Вече на два пъти го бяха търсили от агенцията за вътрешна сигурност — не всеки ден ти пада от небето международен терорист. И то не какъв да е терорист, а член на призрачната мрежа, позната под името Гилдията.
Често в съревнование със Сигма, Гилдията издирваше и крадеше зараждащи се технологии — военни, биологични, химически, ядрени. В съвременния свят истинската сила се криеше в знанието повече отколкото в петрола и оръжията. А Гилдията продаваше своите знания на онзи, който предложеше най-висока цена, включително на Ал Кайда и Хизбула в Близкия изток, на Аум Шинрикио в Япония и на Сендеро Луминосо в Перу. Гилдията оперираше чрез серия изолирани клетки по целия свят, имаше къртици в ключови правителства и разузнавателни агенции, дори и в международни научни институти.
Имали бяха дори и в АИОП.
Пейнтър още усещаше жилото на онова предателство.
Сега обаче в ръцете им беше попаднал ключов оперативен агент на Гилдията.
Той влезе в приемната на кабинета си и секретарят му, Брант Милфорд, се отдръпна от бюрото си. Мъжът беше в инвалидна количка — Шрапнел от взривена кола в Босна беше наранил гръбнака му.
— Сър, имате повикване по сателита от доктор Къмингс.
Пейнтър спря изненадан. Не очакваше Лиза да докладва толкова скоро. Лек пристъп на тревога се промъкна през миш-маша от отговорности, който му се беше стоварил на главата тази нощ.
— Ще говоря от кабинета. Благодаря ти, Брант.
Влезе в кабинета си и затвори вратата. Три плазмени монитора висяха на стените около бюрото му. Засега екраните бяха тъмни, но скоро щяха да оживеят и да почнат да предават информация от звената към централното командване. За момента това можеше да почака. Той се пресегна през бюрото към телефона и натисна примигващия бутон.
По план Лиза трябваше да докладва рано сутринта, когато на индонезийските острови щеше да се стъмва. Бяха се разбрали да се чуват по това време, точно преди тя да си легне. Хем тя да докладва за случилото се през деня, хем той да й пожелае лека нощ.
— Лиза?
Връзката не беше много добра, на моменти дори се губеше.
— Пейнтър, радвам се да… чуя. Знам, че си зает. Брант спомена за някаква криза, така че едва ли… до мен.
— Не се притеснявай. Не е точно криза, по-скоро възможност. — Приседна на ръба на бюрото. — Защо се обаждаш толкова рано?
— Нещо изскочи тук. Пратих богат набор от технически данни на момчетата от изследователския. Искам някой да провери резултатите на тукашния токсиколог доктор Барнхарт.
— Ще се погрижа лично. Но кое е толкова спешно? — Усетил беше напрежението в гласа й.
— Ситуацията тук може да се окаже по-сложна, отколкото предполагахме.
— Знам. Чух за последиците от токсичния облак, преминал през острова.
— Не… да, това е ужасно, разбира се… но може да се окаже още по-сериозно. Изолирахме някои странни генетични аномалии, проявяващи се при вторичните инфекции. Находките са меко казано смущаващи. Реших, че ще е най-добре да координирам работата си с учените и лабораториите на Сигма възможно най-скоро, така че нещата да се задвижат, докато доктор Барнхарт работи по предварителните си тестове.
— Монк помага ли на токсиколога?
— Той още е на терен, събира проби. И дано събере повече, защото ще ни трябват.
— Ще предупредя Дженингс от нашия научен отдел. Той ще събере хората си и ще координира нещата от наша страна.
— Идеално. Благодаря.
Въпреки решимостта си Пейнтър не можа да избяга от личната си тревога. Откакто беше възложил тази мисия на Лиза, се опитваше да балансира между чувствата си и отговорностите си на директор, да запази необходимата професионална дистанция, но нещо не му се получаваше. Изкашля се и каза:
— Ти как си?
От другата страна на линията Лиза изсумтя през смях, уморено, но и толкова познато.
— Добре съм. Но едва ли някога пак ще поема на морско пътешествие с луксозен кораб.
— Опитах се да те предупредя. Глупаво е човек да се пише доброволец, това е всемирен закон. „Искам да дам своя принос. Да бъда полезна“ — с лека усмивка, имитираше я. — Видя ли сега какво си докара? Билет за романтично пътешествие до ада.
Тя се засмя с известна горчивина, но гласът й бързо се снижи до по-сериозен тон, малко несигурен.
— Пейнтър, може би наистина беше грешка… че дойдох тук. Знам, че формално погледнато не съм член на Сигма. Може би надцених възможностите си.
— Ако смятах, че е грешка, нямаше да ти възложа задачата. В интерес на истината, бих се възползвал от всеки претекст да те спра. Но като директор съм длъжен да пращам най-подходящите за всеки отделен случай хора. А с твоето медицинско образование, с доктората ти по физиология, с опита ти в проучвания на терен… за тази мисия ти беше най-подходящият човек.
Дълго мълчание последва думите му. Пейнтър дори си помисли, че връзката се е разпаднала.
— Благодаря — каза накрая Лиза.
— Така че не ме разочаровай. Трябва да се грижа за репутацията си.
Тя изсумтя отново, този път с повече усмивка в тона.
— Наистина трябва да поработиш още върху уменията си за общуване с подчинените.
— Как ти се струва това тогава: грижи се за себе си, пази си гърба и се върни възможно най-скоро?
— По-добре е.
— Мога и още по-добре. — После каза сериозно: — Липсваш ми. Обичам те. Искам да те прегърна.
Наистина му липсваше. Липсваше му до степен на физическа болка.
— Видя ли? — каза тя. — С малко практика може да станеш адски убедителен.
— Знам — отвърна той. — Изпробвах същата реплика и върху Монк.
Това предизвика искрен смях от другата страна на линията и разкара тревогите му отпреди миг. Лиза щеше да се справи. Той вярваше в нея. А и Монк беше обещал да я наглежда. Иначе по-добре изобщо да не му се мярка пред очите…
Преди да е казал още нещо, секретарят му се появи на прага и почука леко. Пейнтър му даде знак, че го слуша.
— Извинявайте, че ви прекъсвам, директоре, но имате друго обаждане. На личната ви линия. От Рим. Монсеньор Верона. Стори ми се притеснен.
Пейнтър сбърчи вежди и каза в слушалката: — Лиза…
— Чух. Зает си. Като се върне Монк, ще уведомим Дженингс за ситуацията тук. А ти се връщай на работа.
— Пази се.
— Обещавам — каза тя. — И между другото, аз също те обичам.
Връзката прекъсна и бутонът изгасна.
Пейнтър си пое дъх, после натисна бутона на частната си линия. „Защо се обажда монсеньор Верона?“ Знаеше, че командир Пиърс бе имал романтична връзка с племенницата на монсеньора, но това беше приключило преди почти година.
— Монсеньор Верона, тук е Пейнтър Кроу.
— Директор Кроу, благодаря, че приехте обаждането. Опитвах се да открия Грей, но той не вдига.
— Съжалявам. Искате ли да му предам някакво съобщение?
Не си направи труда да обяснява защо Грей е станал неоткриваем. Макар че монсеньор Верона беше помагал на Сигма в миналото, настоящата криза засягаше само малцината с най-високо ниво на достъп до секретна информация.
