насочила черен зигзауер в лицето му. Стоеше извън обсега на висок ритник, но и достатъчно близо, за да не пропусне целта.
Грей се обърна към форда на баща си.
Доктор Насър държеше автоматичен пистолет.
Грей можеше да се закълне, че именно с това оръжие е простреляна Сейчан.
Насър заобиколи колата и застана до баща му. Огледа седалката, където лежеше Сейчан. Поклати тъжно глава, после посочи единия стрелец.
— Изкарай стареца от колата. Виж дали обелискът е при кучката, после я качи в буса.
„Обелиск?“ Грей гледаше как грубо измъкват баща му от задната седалка. Молеше се да не направи някоя глупост. Слава Богу, баща му беше толкова сащисан, че дори не понечи да се съпротивлява.
— Не е у нея — каза накрая мъжът при задната седалка и се изправи.
Насър се приближи и сам огледа вътрешността на колата. Каквото и да търсеше, не го намери. Единственият признак на раздразнение беше лека бръчка между очите.
Отдалечи се от форда и застана пред Грей.
— Къде е?
Грей го погледна твърдо в очите.
— Кое?
Онзи въздъхна.
— Казала ти е, иначе нямаше да полагате толкова усилия за един враг. — Без да се обръща, даде знак на мъжа, който беше претърсил колата. Той пристъпи крачка напред и опря дулото на пистолета си в челото на баща му.
— Питам само по веднъж. Но ти едва ли го знаеш. Затова този път ще направя изключение.
Грей преглътна, забелязал нескрития страх в очите на баща си.
— Обелискът — каза Грей. — За който споменахте. Беше у нея, но се счупи, когато тя падна с мотоциклета си пред къщата. Изгуби съзнание, преди да каже и дума. Трябва още да е там.
Сигурно беше там.
Съвсем беше забравил за него покрай бързането около Сейчан.
Наистина нямаше спомен къде се беше търкулнал проклетият камък.
Мъжът го гледаше съсредоточено. Преценяващо, хладно.
— Мисля, че казвате истината, командир Пиърс. Въпреки това египтянинът даде знак на своя човек. Изстрелът беше оглушителен.
Преди минута Пейнтър беше забелязал движение на плазмения екран вляво. Вътрешните видеокамери в обезопасената квартира още работеха. Сега видя, че г-жа Хариет Пиърс се крие зад кухненската маса.
Нападателите, изглежда, нямаха представа за присъствието й.
Никой освен Грей не знаеше за двамата извънредни посетители. Бусът беше пристигнал, след като майка му беше влязла в къщата. Онези бяха обезвредили охраната в лицето на Ковалски и не им беше хрумнало, че на сцената може да има и друг участник.
Пейнтър знаеше, че това е единственото му предимство.
Обади се в контролния център да активират в къщата тиха аларма и да отворят комуникационна връзка. Гледаше как оранжевата лампичка до стационарния телефон мига ли, мига.
„Виж лампичката“ — повтаряше си той, сякаш мислите му можеха да стигнат до г-жа Пиърс.
Дали заради аварийната светлинка, или заради инстинктивния импулс да се обади за помощ, Хариет изпълзя до кухненския телефон, пресегна се и вдигна слушалката.
— Не говорете — побърза да каже той. — Пейнтър Кроу се обажда. Не трябва да разберат, че сте в къщата. Аз ви виждам. Кимнете, ако разбирате какво ви казвам.
Жената кимна.
— Добре. Идва помощ, погрижил съм се. Но не знам дали Ще стигнат навреме. Нападателите са наясно, че не стоим със скръстени ръце. Затова ще действат бързо и безмилостно. От вас искам да сте по- безмилостна и от тях. Ще се справите ли?
Кимване.
— Браво. В чекмеджето под телефона трябва да има пистолет.
Изстрелът беше оглушителен.
Оглушителен.
Не със заглушител като преди.
Грей разбра какво става миг преди стрелецът, опрял пистолет до челото на баща му, да се килне настрани и черепът му да изхрущи в предния капак на форда.
Знаеше и кой е стрелял.
Майка му.
Тя беше от Тексас, дъщеря на петролен инженер, работил на същите петролни полета като баща му. И макар редовно да се включваше в петиции за контрол над личното оръжие, не беше от хората, които не са хващали пистолет в ръка.
Грей беше очаквал с надежда и страх майка му да събере кураж и да отвлече по някакъв начин вниманието на нападателите. Не беше сигурен, но въпреки това се беше подготвил, психически и физически. Така че още преди тялото на стрелеца да е паднало на земята, Грей отскочи назад. Беше наблюдавал силуета на азиатката в полирания хром на задната броня.
Трещящият изстрел и неговото внезапно движение я свариха неподготвена. Грей вдигна дясната си ръка и улови в ключ нейната, тази, с която държеше зигзауера. Блъсна я с гръб, стовари крак върху вътрешния ръб на ботуша й и отметна силно глава назад.
Чу нещо да изхрущява под и зад себе си.
Ковалски, от своя страна, вече беше забил лакът в корема на своя противник, сграбчил го беше за косата и набиваше лицето му в ръба на автомобилната врата.
— Хапни си малко желязо, задник такъв.
Стрелецът се срина като чувал с картофи.
Докато отчиташе всичко това с периферното си зрение, Грей стисна по-здраво юмрука на Ани и завъртя ръката й към доктор Насър. Натисна пръста й върху спусъка, но жената не спираше да се бори и дърпането й измести мерника му. Куршумът се заби в тухлената стена.
Но все пак свърши достатъчно работа. Доктор Насър се шмугна вдясно към храстите пред къщата и изчезна.
Грей измъкна пистолета от ръката на жената и я изрита силно. Тя залитна, но остана на крака. От носа й течеше кръв. Извъртя се и хукна към буса като газела.
Отиваше за друго оръжие.
Грей вдигна пистолета, но преди да е стрелял, куршум мина на сантиметри от носа му. Откъм храстите.
Насър.
Грей се хвърли заднишком към укритието на декоративния навес. Стреля слепешката към храстите, без да знае къде точно се е сврял Насър. Направи още няколко крачки на заден ход, докато прасците му не се удариха в задната броня на форда. Изстреля още два куршума към буса.
Ала азиатската Ани вече се беше скрила вътре.
Изстрелите му рикошираха в металното купе. Също като медицинския бус на президента, и този беше брониран.
Грей извика:
— Всички в колата! Качвайте се!
Майка му се появи на вратата на кухнята, стиснала още димящ пистолет. Чантата си беше преметнала
