— Случи се нещо необичайно тук, във Ватикана… в тайните архиви, ако трябва да съм точен. Не съм съвсем сигурен какво означава, но на мен поне ми прилича на послание или предупреждение. Оставено за мен, а навярно и за командир Пиърс.
Пейнтър се изправи, заобиколи бюрото си и седна на стола.
— Какво послание?
— Някой е влязъл в Кулата на ветровете миналата седмица и е нарисувал на пода символа на Кралския драконов Двор.
Пейнтър се облегна назад, притеснен от съвпадението. Преди две години Грей и монсеньор Верона бяха обединили усилията си в изкореняването на опасна секта, свързана с Драконовия двор. Бяха успели… но не без външна помощ, изискваща сътрудничество с отколешен враг, оперативен агент от Гилдията.
Сейчан.
А сега убийцата беше тук.
Пейнтър не обичаше съвпаденията. Никога не ги беше обичал, сега пък — съвсем. Годините като директор на Сигма бяха изострили вродената му параноя още повече.
— Някой видял ли е човека, нарисувал символа? — попита той.
— Бегло. Бил е сам, ако не друго. Промъкнал се е през системата за сигурност, сякаш Ватиканът е някакъв супермаркет. Само една от камерите е уловила нещо, но и то е твърде размазано. Не е бил обикновен крадец. Аз лично се сещам само за един човек, който е в състояние да влезе във вътрешния охраняван периметър и след това да излезе, без да остави следа. Същият човек, когото помним от съвместната ни работа срещу Драконовия двор в миналото.
По всичко личеше, че монсеньор Верона не отстъпва по параноя на Пейнтър.
— А и драконовата рисунка на пода — продължи Вигор. — Явно е послание, а може би и напомняне за неизплатен дълг.
— Смятате, че е била онази жена от Гилдията, Сейчан — каза Пейнтър. — Същата, която ви помогна да победите Драконовия двор?
— Именно. И ако успеем да я открием и да я питаме…
Пейнтър си даде сметка, че по-нататъшното премълчаване само ще осуети разкриването на истинската заплаха. Изглежда, кръгът на малцината посветени току-що се беше разширил по посока Рим.
— Сейчан е тук — каза той. — При нас.
— Какво?!
Пейнтър разказа кратката версия за изненадващата поява на убийцата, която се беше появила като гръм от ясно небе, ранена и очевидно преследвана.
Вигор загуби ума и дума за миг… после заговори бързо:
— Трябва да я разпитате. Ако не заради друго, то за да ви каже защо е оставила посланието си на пода.
— Ще го направим. След като я стабилизират, ще я разпитаме подробно. Зад много здрави решетки.
— Вие не разбирате. Става въпрос за нещо много голямо. Навярно по-голямо и от самата Гилдия.
— Какво имате предвид?
— Драконовият символ е нарисуван така, че огражда древен надпис, издълбан в пода. Издълбан навярно по времето, когато е строена кулата, още по времето на Галилей. Символите са от най-древната писменост. По-стара и от протоиврита. Писменост, която може би предхожда човечеството.
На Пейнтър не убягна тревогата в гласа му.
— Как така „предхожда“ човечеството? Как е възможно това?
Вигор му обясни.
Пейнтър успя да не даде външен израз на потреса си, а и на сериозните си съмнения в казаното от монсеньора, но след края на разговора смръщи чело. Твърдението на монсеньор Верона беше абсурдно, но така или иначе, Пейнтър разбираше откъде идва силната му тревога. Трябваше да разпитат Сейчан възможно най-скоро… преди да й се е случило нещо още по-лошо.
Свърза се с медицинския екип да провери кога пристигат, после накара секретаря си да го свърже с охраната в обезопасената квартира.
Кой беше дежурен там?
Извика на Брант да се свърже със сигурността и да им каже да включат видеообмен от обезопасената квартира на плазмените екрани в кабинета му.
Докато чакаше, последните думи на Вигор прозвучаха в главата му.
„Символите… издълбани в камъка…“
Пейнтър поклати глава.
Невъзможно.
„…са езикът на ангелите“.
Грей наду газта по Гринуич към тежкарския квартал Фоксхол Вилидж. Прекоси го и зави наляво по обточена с дървета улица. Намали. Отне газта и се остави на инерцията. Обезопасената квартира се появи отпред — двуетажна къща от червени тухли, с тревистозелени капаци на прозорците — в тон със зеленината на парка Глоувър-Арчибалд отзад.
Уханието на влажната гора се усещаше силно.
Лампата на верандата бе оставена да свети, светеше и ъгловият прозорец на втория етаж.
Уговореният знак, че теренът е чист.
Грей зави и пое с подрусване по входната алея, което изтръгна стон от ранената им пътничка.
— Къде сме? — попита майка му.
Грей наби спирачки под декоративния навес вляво от къщата. Страничният вход беше само на метри от колата. На няколко пъти се беше опитал да разкара родителите си от автомобила, но колкото повече болници и медицински центрове подминаваха, толкова повече се заинатявахате. Най-вече майка му. При баща му магарешкият инат си беше вроден.
— Това е обезопасена квартира — каза той. Вече нямаше смисъл да съчинява лъжи. — Медицинският екип ще пристигне всеки момент. Вие стойте в колата.
Изключи двигателя и слезе.
Вратата отстрани на къщата се отвори. Огромна потънала в сенките фигура изпълни прага. Едната й ръка лежеше върху кобур на кръста.
— Ти Пиърс ли си? — попита грубо мъжът; местеше подозрително поглед по допълнителните пътници.
— Да.
Човекът пристъпи на светло. Беше истинска горила, с дебели крайници и ниско подстригана кестенява коса, която стърчеше като четина по скалпа му. Облечен беше с маскировъчна униформа. А уж идеята беше да не привличат излишно внимание…
— Аз съм Ковалски. Кроу иска да приказва с тебе. — Вдигна другата си ръка, в която държеше мобилен телефон.
Грей заобиколи откъм задницата на колата. Не гореше от желание да провежда този разговор с директора, нито да му обяснява защо си е провалил прикритието. Компанията на родителите му никак не се връзваше с идеята за „секретна“ операция.
Ковалски гледаше сащисано двамата възрастни пътници в кабриолета. Веждите му се бяха събрали на възел в средата на челото. Накрая взе, че се и почеса по брадичката.
— Триста петдесет и две? — попита той Грей, който вървеше към него.
Грей си нямаше представа за какво говори. Баща му обаче се обади откъм задната седалка.
— Не, триста и деветдесет. Преустроен осемцилиндров от форд Галакси.
— Готина таратайка.
Ковалски беше оглеждал колата, а не родителите му. И беше питал за конските сили.
Сейчан се размърда на задната седалка, явно усетила липсата на вятър и движение. Направи слаб опит
