на другата ръка, сякаш отиваше на пазар с приятелки.
— Хайде, Хариет — каза баща му. Пресегна се и я дръпна към колата.
Ковалски се озова с един скок на задната седалка. Грей за миг помисли, че килограмите му могат да довършат Сейчан по-ефикасно и от пистолета на Насър.
Самият той се преметна през вратата и падна тежко на седалката зад волана. Завъртя ключа и топлият двигател ревна веднага.
Другата предна врата се затръшна. Родителите му се бяха сместили някак на седалката до него.
Грей погледна в огледалото.
Ани стоеше разкрачена при разтворените врати на буса, вдигнала до рамото си ракетна установка.
„А аз си мислех, че ще извади най-много карабина“.
Грей включи на скорост и натисна газта. Тристате конски сили буквално подпалиха задните гуми и те възмутено изсвириха сред облак дим.
Баща му до него изпъшка — сигурно заради новите лъскави гуми, а не от страх за собствената си безопасност, реши Грей.
Гумите най-накрая зацепиха и фордът подскочи напред, право през дървената порта към задния двор. Миг по-късно Грей завъртя панически волана, за да избегне един огромен стогодишен дъб. Гумите изровиха дълбоки следи в моравата и колата полетя през двора.
Зад тях се чу дълбока глуха въздишка, последвана от огнена експлозия.
Ракетата удари огромния дъб и го пръсна на пламнали клони и парчета кора. Огнените отломки литнаха към небето. Закъдри се дим.
Без да поглежда назад, Грей натисна газта още по-силно.
Фордът на баща му мина през оградата и влетя сред дърветата на парка Глоувър-Арчибалд.
Ала Грей знаеше, че ловът тепърва започва.
4.
Пирати
Боксерки и обуща.
Само това стоеше между Монк и морето от раци-канибали. Безумният пир продължаваше из цялата джунгла, докъдето поглед стига. Бой, хрущене, разчупени черупки. Звук като от горски пожар.
Преметнал биозащитния си костюм през ръка, Монк тръгна към доктор Ричард Граф. Океанологът клечеше в Края на джунглата. И той, по указание на Монк, беше съблякъл костюма си: болезнена задача, като се имаше предвид раната на рамото му. Но пък беше облечен по-добре от Монк — беше по шорти и хавайска риза.
Монк сбърчи нос. Извън гъстия балдахин на джунглата въздухът беше нажежен до бяло, а вонята откъм клоаката долу беше като да те фраснат с разлагаща се сьомга през лицето.
— Време е да вървим — каза намръщено Монк.
Откъм тунела към отровения плаж отекна вик. Пиратите бяха станали по-предпазливи, откакто Граф беше започнал да хвърля в тунела големи камъни. А и нямаше как да знаят, че на Монк му е останал само един патрон. Уви, страхът и падащите камъни нямаше да ги спрат за дълго.
За стотен път Монк се запита защо пиратите ги преследват толкова упорито. Гладът и отчаянието със сигурност тласкаха хората към глупави неща. Но ако целта им беше да откраднат техния зодиак, за да продадат запасите и екипировката на индонезийския черен пазар, нищо не ги спираше. Повечето от местните пирати, колкото и брутални и безскрупулни да бяха, се водеха от принципа на лесната печалба.
Така че защо упорстваха? Само за да им затворят устата и да заличат следите си? Или имаше нещо по- важно? Монк си помисли за маскирания мъж, който беше паднал във водата, уцелен по случайност от негов куршум. Дали пък не ги водеше жажда за отмъщение?
Така или иначе, пиратите очевидно нямаше да се задоволят с грабеж. Искаха кръв.
Граф се изправи, вдишваше с мъка вонящия въздух.
— Къде отиваме?
— Да навестим отново нашите приятели.
Поведе океанолога към джунглата. Само на стъпки от тях червеното рачешко море щракаше и хрущеше. Сякаш бяха станали още повече през последните минути, може би привлечени от гласовете им или от прясната кръв от раната на Граф.
В края на разчистеното място океанологът наби спирачки.
— Няма как да минем през раците. Щипките им са достатъчно силни да разкъсат ботуш. С очите си съм виждал хора, останали без пръсти.
Освен това бяха адски бързи.
Монк отскочи назад пред два рака, вплели щипки в смъртоносна битка — стрелнаха се покрай него със скоростта на зайци.
— Не е като да имаме голям избор — каза Монк.
— Не знам, нещо не е наред с тези раци — продължи Граф. — И преди съм ставал свидетел на агресивността им по време на миграция, но това тук минава всякакви граници.
— Психоанализата им я остави за по-късно. — Монк посочи едно голямо дърво. Таитянски кестен, вечнозелено. И с множество ниски клони. — Можеш ли да се покатериш?
Граф притискаше ранената си ръка към корема в опит да я обездвижи максимално.
— Ако ме повдигнеш. Но защо? Така няма да се скрием от пиратите. Ще сме като неподвижни мишени на стрелбище.
— Качвай се и не питай. — Монк го заведе до дървото и му помогна да се качи. Клоните бяха дебели и лесни за катерене. Граф се справи добре, почти без помощ.
Един рак вдигна щипките си в заплашителна стойка. „Купонът още не е свършил, приятел, не бързай да си тръгваш“. Монк го изрита към ордата негови събратя, после извика на Граф:
— Виждаш ли изхода на тунела?
— Да, виждам го. — Граф за момент млъкна. — Няма да ме оставиш тук, нали?
— Просто свирни, когато видиш пиратите.
— Ти какво ще…?
— Просто свирни бе, човек! — Монк веднага съжали за грубия си тон. Напомни си, че Граф няма военна подготовка, Ала имаше да мисли за толкова много неща. Представи си Кат и малкото им момиченце. Нямаше да се даде току-така на банда главорези или на гора, пълна с пощурели раци.
Мина през разчистената ивица и се приближи до врящата щракаща орда. Вдигна пистолета си в ръка и я подпря с протезата за по-добър баланс. Кривна глава и задиша през носа.
„Хайде да видим какво можеш да направиш…“ Някакъв звук долетя откъм кестена отзад. Прозвуча все едно някой е спукал балон.
— Идват! — долетя и шепотът на Граф; от напрежение не беше успял дори да свирне.
Монк се прицели. Имаше един патрон, един изстрел. До един голям камък от другата страна на горската полянка лежаха двете им кислородни бутилки — олекотен модел, направени от алуминиева сплав. С помощта на наглезенния си кобур Монк беше прикрепил бутилката на доктора към своята, после ги беше метнал към далечната страна на полянката. Бутилките бяха паднали сред раците, затиснали бяха няколко, а тези в съседство се бяха разбягали.
Сега Монк се прицели в бутилките с помощта на тренираната си истинска ръка и електронната прецизност на протезата.
— Излизат! — простена Граф. Монк натисна спусъка.
За част от секундата времето сякаш спря… а после едната бутилка пламна, подскочи и двете се завъртяха и затракаха, засъскаха и заподскачаха. Клапата на втората бутилка изби и танцът стана по- енергичен, помиташе кръгове сред сащисаните раци.
Това се оказа достатъчно.
