определи организма като Serratia marcescens, вид непатогенна бактерия.
Лиза си спомни другия пациент, поразен от обикновена кожна бактерия, която незнайно защо бълваше разяждащи плътта отрови.
Токсикологът явно се досети за насоката на мислите й.
— И тук имаме безвредна бактерия, която се е превърнала в патогенна.
— Но, доктор Барнхарт, това ваше предположение…
— Викай ми Анри. И не е предположение. От часове издирвам подобни случаи. Намерих още два. Жена с жестока дизентерия, която буквално й е остъргала червата. Причинена от Lactobacillus acidophilus, бактерия в киселото мляко, която нормално е полезен чревен организъм. Едно дете пък страда от силни гърчове — гръбначната му течност гъмжи от Acetobacter aceti, безвреден организъм, който се намира в оцета. Мозъкът на бедното дете буквално е станал на туршия.
Лиза мълчеше и слушаше. Изводът бавно се избистряше в главата й.
— И това едва ли са единствените случаи — каза Анри.
Тя поклати глава — не в израз на несъгласие, а на растящата си увереност в истинността на казаното и на ужаса, с който я изпълваше то.
— Значи нещо обръща тези безвредни бактерии срещу нас.
— Превръща приятеля във враг. И ако това се превърне в повсеместна война, численото превъзходство далеч няма да е в наша полза.
Тя го гледаше, без да мига.
— Човешкото тяло се състои от сто трилиона клетки, но от тях само десет трилиона са наши — продължи Анри. — Останалите деветдесет процента са бактерии и други безвредни или полезни организми. Ние живеем в мир с квартирантите си. Но ако този баланс се наруши, ако те се обърнат срещу нас…
— Трябва да спрем това нещо.
— Точно затова те повиках. Да те убедя. Ако искаме да отбележим някакъв напредък, на мен и на доктор Милър ще ни трябва походната лаборатория на партньора ти. Притиснати сме от въпроси, чийто отговор не търпи отлагане. Промяната в бактериите токсична ли е, или химическа? Какво е възможното лечение? А ако е заразно? Как да изолираме организмите, как да ги сложим под карантина? — Той направи гримаса и брадата му щръкна. — Трябват ни отговори. Веднага.
Лиза си погледна часовника. Монк трябваше да се е върнал преди час. Или се бе увлякъл в работа, или се наслаждаваше на красивите плажове, реши тя. Само че сега не му беше времето да се прави на турист.
Вдигна поглед към Анри и кимна.
— Ще помоля да се свържат по радиото с доктор Кокалис и да го уведомят, че трябва да се върне по най-бързия начин. Но иначе си напълно прав. Няма да го чакаме.
Излезе от каютата и махна на Барнхарт да я последва. Лабораторната каюта на Монк се намираше близо да най-горната палуба, пет нива по-нагоре. От Сигма бяха изискали една от големите каюти, където Монк да разположи екипировката си. Наложило се беше да махнат леглата и мебелировката, за да се отвори повече място за импровизираната лаборатория. Каютата си имаше и широк балкон откъм десния борд. На Лиза й се прииска да е там сега, зажадняла беше за светлината на слънцето и милувката на вятъра, за нещо, което да прогони растящия й страх.
Вървеше към асансьора и си мислеше, че трябва пак да се обади на Пейнтър. Отговорността беше твърде голяма, за да я поеме сама. Нужна й беше пълната подкрепа на научния отдел на Сигма.
Освен това искаше да чуе отново гласа му.
Натисна копчето да повика асансьора.
Сякаш копчето беше свързано към детонатор, откъм дру-гия край на кораба, там, където приставаха шарещите между брега и „Господарката“ евакуационни лодки, се чу силен трясък.
Злополука ли беше станала?
— Това пък какво беше? — попита Анри.
Втора, по-силна експлозия разтърси другия край на кораба, някъде по-близо до носа. Чуха се приглушени викове. А после Лиза чу познат звук — насечен пукот на автоматичен огън.
— Нападат ни — каза тя.
Монк подскачаше в ръждясалия ландроувър по стръмното нанадолнище. Беше откраднал старата таратайка от някакъв паркинг близо до фосфатната мина на острова, опразнена заради евакуацията, и сега с Граф се носеха по черния път към крайбрежното градче.
Доктор Ричард Граф седеше до него с предпазен колан през гърдите и се подпираше със здравата си ръка в тавана на колата в опит да намали друсането.
— Много бързо караш.
Монк не му обърна внимание. Трябваше да стигне до брега.
Бяха разбили вратата на един от минните цехове и се бяха опитали да телефонират. Без успех. В момента островът беше на практика необитаем. Поне намериха аптечка и сега рамото на Граф беше намазано с антибиотична паста и бинтовано.
Океанологът сам се беше превързал, докато Монк се мъчеше да подкара ландроувъра без ключ. Граф още стискаше аптечката с ранената си ръка. Опразнена, тя се беше оказала идеална клетка за рачешкия им образец.
Един завой принуди Монк да мине на по-ниска предавка. Въпреки това ландроувърът влезе на висока скорост и двете вътрешни гуми се отделиха на пет-шест сантиметра по пътя, а когато колата тупна обратно, двамата подскочиха към тавана, едвам удържани от коланите.
Граф изпъшка.
— Нищо няма да постигнеш, ако обърнеш колата.
Монк намали — не заради предупреждението на Граф, а заради кръстопътя отпред. Стигнали бяха до отдалечен участък на крайбрежното шосе, тесен асфалтиран път с две платна. Черният път свършваше южно от Залива на летящата риба. На север се падаше градчето и миш-машът му от крайбрежни хотели, китайски ресторанти, барове с лющеща се мазилка и туристически капанчета.
Ала вниманието на Монк остана съсредоточено върху крайбрежните води отвъд Залива на летящата риба. „Господарката на морето“ беше заобиколена от горящи лодки, взривени яхти и останките от катера на австралийската крайбрежна охрана. Дим се виеше високо в обедното небе. Като гладни акули, двайсетина сини катера кръжаха с рев из водата.
Самотен хеликоптер в жълто и червено, „Юрокоптер Астар“, направи кръгче над залива като сърдит стършел и разбърка дима. Ако се съдеше по припламващите откоси откъм отворения му люк, и той беше на противниковата страна.
Монк беше зървал по нещо от морската битка, докато се спускаха по лъкатушния път — експлозии, картечна стрелба, фонтани от горящи отломки. Взривовете стигаха до раздрънкания ландроувър като пукот от далечни фойерверки.
Бум… бум… бум…
На север, откъм градчето, долетя силен трясък и стълб от дим и пламъци се издигна в небето. Достатъчно близо този път, та прозорците на колата им да се раздрънчат.
— Подстанцията на австралийския телеком — каза Монк. — Прекъсват комуникациите.
Други участъци от Селището вече горяха.
Това не бяха обикновени пирати. Вихреше се мащабно нападение.
Кои бяха тези типове, по дяволите?
Монк включи отново на скорост и пое по крайбрежния път, далеч от градчето.
— Къде оти…? — почна Граф.
Монк взе един завой и пред тях се появи малък крайбрежен хотел, кацнал в центъра на два акра изкоренена джунгла. Монк зави рязко при табелата с надпис „Хотел-ресторант «Манго»“. Натисна газта по входната алея. Хотелът се приближаваше бързо — двуетажна сграда с няколко самостоятелни бунгала и плувен басейн.
