— Вие стойте тук.
Чуха се още изстрели, последвани от гърлени викове. Какво ставаше?
Девеш подбра двама от пазачите на научното крило и забърза към охранителния пост при асансьорите. Автоматичната стрелба продължаваше да трещи на спорадични изблици.
Чуваха се крясъци.
Когато наближиха поста, Девеш забави крачка. Шестима мъже охраняваха периметъра. Водачът им, висок сомалиец, забеляза Девеш и тръгна към него.
Заговори отсечено на малайски:
— Сър, десетина заразени са се измъкнали от крило в дъното. Нападнаха ни.
И посочи един от охраната, който седеше на пода и придържаше окървавената си ръка. Ръкавът му беше навит и отдолу се виждаше дълбока рана от ухапване.
Девеш пристъпи напред, посочи разсеяно ранения и нареди:
— Изолирайте го.
Зад охранителния пост коридорът продължаваше към кърмата. Някои врати бяха затворени, други — не. Тук-там по пода лежаха надупчени от куршуми трупове, кръвта им попиваше в килима. Двата най-близо — на дебела гола жена и гол до кръста юноша — лежаха един върху друг. Кожата им беше покрита с гнойни обриви и почернели мехури.
Девеш стисна зъби. В Кърмовата част на това ниво бяха настанени най-тежките случаи, така че да са подръка на научните екипи. Той беше наредил строг протокол при работа с пациентите тук. Грешки като тази бяха недопустими. Още повече сега, когато бяха на крачка от успеха.
— Повиках подкрепление — каза сомалиецът. — Когато започнахме да стреляме, някои от болните се скриха в отключените стаи. Ще трябва да ги изкараме оттам.
Откъм коридора напред се чу стон.
Някакъв мъж се надигна на лакът. Другото му рамо представляваше кървава каша. Беше с бяла престилка. От лекарите. Попаднал беше в престрелката.
— Помогнете ми — изграчи докторът.
От една отворена врата до него се стрелна ръка и го сграбчи за престилката. Друга се вкопчи в косата му. Мъжът изкрещя, докато го дърпаха през прага. Краката му още стърчаха в коридора, петите му ритаха конвулсивно.
Африканецът погледна Девеш за разрешение да прати хора.
Девеш поклати глава.
Писъците на лекаря секнаха внезапно… но петите му продължиха да се удрят в агония по пода.
Девеш не изпитваше съчувствие. Някой беше проявил небрежност — оставил бе незаключена врата или бе забравил да стегне колана на буйстващ пациент. Откъм стълбището долетяха тежките стъпки на подкреплението.
Девеш махна към коридора зад себе си.
— Елиминирайте ги.
— Сър?
— Цялата палуба. Да се прочисти. Каюта по каюта.
Във вирусологичната лаборатория Лиза чуваше стрелбата. Чуваха се и писъци. Никой не каза нищо.
Накрая Девеш се върна. Изглеждаше спокоен, само лицето му беше леко зачервено. Посочи я с бастуна си.
— Елате. Искам да ви покажа нещо. — Обърна се и бързо излезе.
Лиза стана и го последва, подтичваше, за да не изостане.
Девеш я преведе покрай охранителния пост и продължи по коридора.
Коридор, превърнат в кланица. Стените бяха оплискани с кръв. На пода се валяха трупове, разкъсани от куршуми.
Лиза преглътна тежко, давеше се от смрадта.
Вратите и от двете страни на коридора бяха отворени. Лиза хвърляше пътьом по един поглед — в каютите имаше още трупове, безжизнени, кървави. Някои бяха застреляни в леглата си.
Още стрелба — не напосоки, а насочена.
От една каюта пред тях излязоха двама войници и тръгнаха към следващата. Пушките им още димяха.
— Вие… вие убивате пациентите! — възкликна Лиза.
— Просто намаляваме товара. — Девеш махна небрежно напред. — Това е вторият бунт. Преди час двама пациенти се измъкнали от коланите си, като за целта отхапали собствените си пръсти. Нападнали лекаря си и го убили. В моменти на умопомрачение тези пациенти стават изключително силни и не усещат болка.
Лиза си спомни видеозаписа със съпруга на Сюзан. Явно същата лудост обхващаше и техните пациенти. Девеш й хвърли поглед през рамо.
— Резултатите показват, че най-вероятно сте права. Патологията, изглежда, се изразява в някаква форма на кататонична възбуда, придружена от тежки пристъпи на психоза.
Изтрещяха нови изстрели и Лиза подскочи. Девеш въздъхна.
— Правим го заради сигурността на всички тук. Наблюдава се бързо влошаване в състоянието на пациентите. На всички, не само тук. По целия кораб. Запасите ни от лекарства и консумативи така или иначе намаляват. Влоши ли се До такава степен, пациентът се превръща в реална заплаха за околните… и не е от полза за никого.
На Лиза не й убягна скритото значение на думите му. Девеш и Гилдията използваха пациентите като еквивалент на жива хранителна среда, в която да експериментират с щама на Юда. Нещо като бактериална посявка, но в огромни размери Извличаха смъртоносните патогени, развили се в тази хранителна среда, и ги съхраняваха като потенциални биологични оръжия. Прибрали бяха реколтата и сега разораваха нивата.
— Защо ме доведохте тук? — попита потресена Лиза.
— Да ви покажа това.
Девеш свърна към единствената врата, която не беше отворена. Отключи я и й направи път да влезе.
Още по-силна воня я блъсна в носа.
Светлината откъм коридора й разкри каюта, подобна на не й ната — малка баня, диван, телевизор и тясно легло в дъното.
Девеш се пресегна зад нея и запали лампите. Te примигнаха, после засветиха слабо.
Лиза залитна назад, с ръка върху гърлото.
На леглото имаше проснат труп, потънал в завивките. Босите му крака бяха завързани за долната табла, ръцете — за горната. А по средата сякаш беше избухнала бомба и бе изровила дупка в коремната кухина. Стените и таванът бяха оплескани с кръв.
С ръка на устата, Лиза изтръпна и инстинктивно превключи на клиничен режим, който от известно време се беше превърнал в единственото й сигурно убежище.
Къде бяха вътрешните му органи?
— Заварили са ги да се хранят с месото му — обясни Девеш. — Пациенти, чиито умове са преминали граница, от която няма връщане.
Лиза потръпна. Изведнъж усети босите си крака и почти голото си тяло под халата.
— Случвало се е и преди — продължи Девеш. — В това състояние на кататонична превъзбуда вирусът, изглежда, предизвиква вълчи глад. Неутолим. Наблюдавахме един такъв нещастник, който се тъпка, докато стомахът му не се пръсна, буквално. И продължи да яде.
„Боже…“ Заради обзелия я шок Лиза не проумя веднага значението на казаното.
