охрана. Под тънкия чаршаф тялото й беше покрито с кръпки от лейкопласт и бинтове.
Всичките тези грижи не бяха продиктувани от милосърдие или състрадание. Положени бяха с една- единствена цел — за да е сигурно, че Лиза ще изпълни обещанието, което беше дала на Девеш.
„Щамът на Юда. Знам какво прави вирусът“.
След такова изявление от нейна страна Девеш не би си позволил да я изгуби, особено сега, когато Сюзан Тунис беше изчезнала в дебрите на раздирания от бурята остров. Лиза му беше необходима. И тя протакаше предимството си, отлагаше, печелеше време. Беше поискала допълнителни тестове от клиничните лаборатории на кораба.
Претекстът — да провери и потвърди хипотезата си.
Но повече не можеше да протака.
— Е — каза Девеш. — В момента обобщават резултатите. Време е да проведем този наш малък разговор. И ако чутото не ми хареса, ще върнем на заден ход положените за вас медицински грижи. Предполагам, че отварянето на раните ви Ще е достатъчен стимул да ни съдействате.
Девеш се извъртя и даде знак на една медицинска сестра, която чакаше встрани.
Сестрата сръчно измъкна системата от ръката на Лиза и и лепна парче лейкопласт.
Лиза седна в леглото. Стаята се залюля за миг, после замайването премина.
Джентълмен както винаги, Девеш й разгъна дебел памучен халат с логото на кораба и я изчака да стане. Лиза се Изправи полека, гола под тънката болнична нощница. Прие любезността му, колкото да пъхне ръце в ръкавите на халата и да се покрие. Стегна здраво колана.
— Насам, доктор Къмингс — каза Девеш и тръгна към вратата.
Изведоха я от каютата. Подът студенееше под босите и крака. Девеш тръгна към кабинета по инфекциозни болести отсреща.
Вратата беше отворена и отвътре се чуваха гласове.
Лиза влезе след Девеш и видя две познати й лица — бактериолога Бенджамин Милър и холандския токсиколог Анри Барнхарт, с когото се беше сближила след пристигането си на кораба. Двамата седяха един до друг на тясна маса.
Лиза се огледа. Задната половина на помещението беше опразнена и на мястото на мебелите сега имаше лабораторно оборудване, в голямата си част откраднато от нещата на Монк — флуоресцентни микроскопи, сцинтилаторни и автогамаспектрометри, въглероднодиоксидни инкубатори, хладилни центрофуги, микротитери и спектрофотометри, а покрай едната стена имаше и малък фракционен колектор.
Оборудване, за което можеше да мечтае всеки университет.
Доктор Елоиз Шение, вирусологът на Гилдията и ръководител на лабораторията по инфекциозни болести, стоеше права от другата страна на масата, облечена с дълга до глезените бяла манта. Над петдесет, с прошарена коса и очила на верижка около врата, тя приличаше на даскалица от стар филм.
Вирусоложката сочеше нещо на два компютърни монитора зад себе си. По единия вървяха данни, на другия бяха отворени няколко различни файлови прозореца. Доктор Шение тъкмо обясняваше нещо на Анри и Милър със силния си френски акцент.
— Получихме чудесен вирусен товар чрез промивка на проба от лумбална течност през серия от фосфатни буфери, после я фиксирахме с глутаралдехид и я пуснахме през центрофугата.
Шение забеляза появата им и им махна да седнат.
Девеш седна откъм колежката си, а Лиза зае празния стол до Анри. Той сложи успокоително ръка на коляното й и я погледна въпросително.
Тя кимна, че е добре. Столът беше истинска благословия след десетината метра, които беше изминала на собствен ход.
Девеш се обърна към Лиза.
— Направихме всички допълнителни тестове, които поискахте, доктор Къмингс. Ще ни обясните ли най- после защо бяха необходими?
Обвинителният му поглед се стовари отгоре й.
Лиза си пое дълбоко дъх. Повече не можеше да отлага. Сега единствената й надежда да оцелее беше да каже истината и да се надява, че находчивостта й ще се окаже достатъчно ценна, за да компенсира предателството й.
Спомни си първия урок, даден им от Девеш: „Бъдете полезни“.
И започна бавно да разказва как е открила странното ретинално сияние в очите на Сюзан. По изражението на Девеш веднага стана ясно, че не й вярва.
Лиза се обърна за подкрепа към Анри.
— Направихте ли флуоресцентен анализ на пробата от лумбалната пункция?
— Ja. Гръбначната течност наистина показа слаба флуоресценция.
Шение се съгласи:
— Пуснах пробата през центрофугата. Бактериалният остатък наистина светеше. И се потвърди, че е цианобактерия.
Бактериологът Милър кимна в знак на потвърждение. Скептицизмът на Девеш придоби заинтригувана окраска и той впери поглед в Лиза.
— И на това основание сте решили, че бактериите са мигрирали от мозъка по зрителния нерв и са колонизирали течностите в окото. И сте поискали втора лумбална пункция.
Тя кимна.
— Виждам, че доктор Полъм не е тук. Завършил ли е протеиновия анализ на вирусната обвивка?
Беше поискала и това изследване. То беше всъщност излишно, но пък гарантираше час-два допълнително отлага не.
— Минутка — каза Шение. — Резултатите са при мен. — Обърна се към единия монитор и започна да затваря прозорците. — Сигурно ще ви се стори интересно, че с помощта на генетичен анализ успяхме да класифицираме вируса като член на семейство Bunyavirus.
Анри забеляза объркването на Лиза и обясни:
— Тъкмо това обсъждахме, преди да дойдете. Буниавирусите обикновено засягат птици и бозайници и причиняват хеморагична треска, но векторът на пренасяне включва артропод. Хапещи мухи, кърлежи, комари.
Плъзна към нея един отворен бележник. Лиза погледна бележките на страницата. Анри беше направил схема на пътя, по който се предава инфекцията.
ЧОВЕК > НАСЕКОМО (АРТРОПОД) > ЧОВЕК
(заразен) (преносител, здрав) (заразен)
Анри почука с показалец средата на схемата.
— Насекомите са необходим фактор за пренасяне на заразата. Буниавирусите рядко се предават пряко от човек на човек.
— За разлика от щама на Юда — каза Лиза, взе един молив и промени схемата. — Вместо насекомо, което да пренесе заразата, щамът на Юда използва бактериална клетка, за да предаде вируса от един човек на друг.
ЧОВЕК > БАКТЕРИЯ > ЧОВЕК
(заразен) (заразен)
Анри се намръщи.
— Да, но защо…
Изстрели прекъснаха думите му. Всички подскочиха стреснато.
Дори Девеш изпусна бастуна си. Вдигна го с тихо проклятие и тръгна към вратата.
