си мисли Макбрайд всъщност“. Това стесняваше вариантите им на действие до два — или да привлекат Полк на своя страна, или да го елиминират.
Опитът да го привлекат се беше провалил… катастрофално.
Заведоха го в Зайчарника, а той взе, че избяга оттам, като открадна ценна информация. Нямаха друг избор, освен да го открият и да прибягнат до втория вариант.
— Съжалявам за Арчибалд — каза Юри.
И наистина съжаляваше. Смъртта на д-р Полк, макар и трагична необходимост, си оставаше непрежалима загуба. Професорът беше постигнал изключителни резултати със собствени сили, беше на крачка да разкрие онова, което руснаците пазеха в тайна от американците. В крайна сметка и двете страни бяха подценили изобретателността му.
Както преди да го отвлекат, така и след това.
Юри продължи:
— Колкото до изчезналото момиче…
Макбрайд го прекъсна:
— Предполагам, че е от вашите омеги, прав ли съм?
Юри кимна.
— При това от най-добрите. И е жизненоважна за, проекта. А и за вашата работа също. Мейпълторп изглежда не си дава, сметка, че животът и функционирането на омегите зависи от поддържането на изключително деликатен баланс.
Макбрайд потърка основата на носа си.
— По телефона Мейпълторп всъщност намекна, че може би ние бихме проявили интерес да се „сдобием“ с детето.
— Подозирах, че може да пробва нещо такова.
Вратата към външния офис се отвори. Юри чу д-р Чен да поздравява някого — официално и вдървено.
Обърна се и с потрес видя как обектът на разговора им се появява на прага. Провисналото лице на Мейдълторп изглеждаше по-намусено от обичайното. Студени тръпки на лошо предчувствие плъзнаха по гръбнака на Юри.
Макбрайд стана.
— Джон, тъкмо говорехме за теб. Хората ти намериха ли черепа?
— Не. Претърсихме из основи и двата музея.
— Странно — каза Макбрайд, смръщил разтревожено вежди. — А нещо за момичето?
— Вдигнахме хеликоптери над целия град. Прослушват зоните една по една в концентрични окръжности с център зоологическата градина. Засега не са засекли и следа от проследяващото устройство.
Юри настръхна при последното.
— Проследяващо… какво проследяващо устройство?
Макбрайд заобиколи бюрото. Протегна стисната в юмрук ръка към Юри, после разтвори пръсти и му показа миниатюрния предмет в дланта си.
Незначително по-голям от главичката на топлийка.
Юри се наведе, за да различи детайлите.
— Чудесата на нанотехнологиите — каза Макбрайд. — Пасивен микропредавател с пулсово разреждане, всичко това — в стерилна полимерна обвивка. При последното ми идване в Зайчарника се погрижих да бъдат инжектирани на всички деца.
Юри не знаеше нищо за това имплантиране, но пък на него така или иначе не му казваха всичко.
— Савина одобри ли тези устройства?
Погледна към Макбрайд и го видя да вдига многозначително вежда. Сякаш казваше — не се прави на глупак, човече.
Юри разбра какво му намекваше американецът. Савина също не знаеше нищо за тази история. Макбрайд лично беше инжектирал децата, тайно от всички. Осигурили му бяха свободен достъп до тях, макар и под постоянно наблюдение. Юри погледна отново миниатюрния предавател. Нищожните му размери гарантираха значителна свобода на действие, както при внасянето му в комплекса, така и при имплантирането.
Но защо би направил Макбрайд такова нещо?
Запрехвърля трескаво наум възможностите, усложненията и последиците. Явно Макбрайд бе имплантирал проследяващи устройства на всички деца. А след това е оставало само да спретне подходящ сценарий, нещо, което да гарантира, че едно или повече от децата ще бъдат изведени от гнездото.
Юри си представи лицето на Арчибалд Полк. Истината го удари като юмрук в слънчевия сплит.
— Всичко е било нагласено от началото до края — възкликна той. — Бягството на д-р Полк…
Макбрайд се усмихна одобрително.
— Браво.
Сянката на Мейпълторп падна върху Юри като материална тежест.
Бяха го изиграли. На глупак го бяха направили. Той вдигна гневен поглед към Макбрайд.
— Ти беше в Зайчарника, когато Арчибалд избяга. Помогнал си му.
Кимване.
— Трябваше ни начин да изведем на открито една от вашите омеги.
— Използвал си д-р Полк като стръв. Собственият си колега и приятел.
— Обикновена необходимост, нищо повече.
— Той… Арчибалд разбра ли, че го използваш?
Макбрайд въздъхна със смесица от тъга и отегчение.
— Може и да е заподозрял нещо… макар че реално нямаше избор. Умри или мини по трънливата пътека. Понякога се налага да бъдеш патриот, независимо дали го искаш или не. И трябва да кажа, че той се справи добре. Почти стигна до голлинията.
— И всичко това — за да отвлечете едно дете?
Макбрайд потри отново основата на носа си.
— Подозирахме, че вие, руснаците, криете нещо. Юри запази хладнокръвие. Макбрайд беше прав, но едва ли подозираше мащаба на онова, което руснаците пазеха в тайна.
— Ще използваме детето — продължи той, — за да започнем своя собствена програма в Щатите. И ще проучим в детайли всичко, което сте направили с него. Въпреки постоянните ни запитвания вашата група така и не предостави пълен доклад за резултатите от изпитанията. От самото начало криете информация.
„Така беше — не само информация, а и планове за бъдещето“.
На глас Юри попита:
— А лекарствата, които взема Саша?
— Ще се справим. С твоя помощ.
Юри поклати глава.
— Никога.
— Боях се, че ще го кажеш.
Очите на Макбрайд потрепнаха и това накара Юри да погледне през рамо.
Мейпълторп стоеше до него с пистолет в ръка. Стреля от упор.
Грей не беше от хората, които лесно преглъщат съвпаденията. Двама учени, работили по един и същ проект, изчезват по едно и също време — след това единият се появява във Вашингтон облъчен и на прага на смъртта.
Разтри слепоочията си, за да разкара загнездилата се там болка.
— Елизабет, всичко това трябва да е свързано по някакъв начин с първоначалните изследвания на баща ти — каза той. Двамата неусетно бяха минали на „ти“.
Пейнтър кимна.
