— Въпросът е как? Ако знаехме повече подробности… Например нещо, което не фигурира в докладите на баща ви.
Въпросът увисна във въздуха.
Елизабет сведе поглед към скута си. Пръстите й се бяха сплели до побеляване. Изглежда чак сега забеляза събралото се там напрежение и отпусна ръце.
После измърмори вяло:
— Не знам. През последните години… почти не си говорехме. Той не беше доволен, че съм се насочила към антропологията. Искаше да тръгна по неговите стъпки във… — Млъкна и поклати глава. — Няма значение.
Грей се пресегна, сипа горещо кафе в една чаша и й я подаде. Елизабет я прие с кимване. Не понечи да отпие, само я държеше между дланите си, сякаш й е студено.
— Едва ли е бил чак толкова недоволен от избора ти на кариера — подхвана Грей. — Иначе не би ти уредил докторантурата в онзи гръцки музей.
Тя поклати глава.
— Съдействието му не беше толкова алтруистично, колкото звучи. Баща ми винаги се е интересувал от Делфийския оракул. Тамошните гадателки се вписваха в изследванията му върху интуицията и инстинктите. Вярваше, че онези жени са имали някаква обща унаследена способност. Нещо, което ги е свързвало на генетично ниво. Или пък обща неврологична аномалия. Така че ми уреди докторантурата в Делфи само за да черпи чрез мен информация за собственото си изследване.
— Да, но какво точно е представлявало това изследване? — подкани я отново Грей. — Всяка информация може да се окаже полезна.
Тя въздъхна.
— Мога да ви кажа какво породи манията на баща ми по интуицията и инстинктите. — Тя вдигна поглед към Грей, после и към Пейнтър. — Чували ли сте за най-ранните експерименти на руснаците във връзка с интуицията?
И двамата поклатиха глави.
— Експериментът е бил отвратителен, но имал отношение към онази област на неврофизиологията, с което се занимаваше баща ми. Преди двайсетина години руснаците взели новородени котенца от майка им, качили цялото котило на подводница и я потопили. Екипът следял жизнените показатели на майката, а подводничарите в уговорен час убили едно от котенцата. В същия миг сърдечният ритъм на котката се ускорил рязко, а мозъчната активност говорела за силна болка. Котката показала признаци на превъзбуда и объркване. В рамките на няколко дни убили и другите котенца. Всеки път майката реагирала по същия начин. Макар да ги деляло огромно разстояние, котката изглежда усещала смъртта на новородените си.
— Форма на майчински инстинкт — каза Грей.
Елизабет кимна.
— Или интуиция. Така или иначе, за баща ми това било безспорно доказателство за наличието на биологична връзка. И решил да потърси неврологичната база на този странен феномен. По-късно започна да работи с индийския си колега, който проучвал подобни способности, проявявани от йогите и мистиците в своята страна.
— Какви способности? — попита Пейнтър.
Елизабет отпи от горещото кафе и поклати леко глава.
— Баща ми започна да издирва свидетелства — или разкази, ако щете — за хора със специални ментални таланти. Пресяваше откачалките и шарлатаните и търсеше случаи с висока степен на достоверност, наблюдавани и описани от истински учени. Като Алберт Айнщайн например.
Грей не прикри изненадата си.
— Айнщайн?
Кимване.
— В началото на двайсети век една индийка на име Шакунтала била развеждана из университети по целия свят, за да демонстрира странните си способности. Не била особено образована — имала индийския еквивалент на нашето средно образование, — но притежавала необясними математически умения. Правела сложни сметки наум.
— Някаква форма на гениалност? — попита Пейнтър.
— Всъщност повече от това. Жената започвала да пише отговора на черната дъска, преди въпросът да й бъде зададен на глас. Айнщайн станал свидетел на уменията й. Поставил й задача, която самият той решавал в продължение на три месеца — решението било резултат от множество заплетени стъпки. Но още не бил довършил условието, когато тя започнала да пише отговора — от единия до другия край на черната дъска. Попитал я как го прави и тя казала, че не знае, цифрите се появявали в главата й и тя просто ги записвала.
Елизабет ги изгледа, като явно очакваше демонстрация на скептицизъм от тяхна страна. Но Грей само й кимна да продължи. Това сякаш я подразни — може би ако беше отхвърлил с насмешка историята, това би оправдало някаква нейна реакция или решение в миналото.
— Имало и други случаи — продължи тя. — Пак в Индия. Някакво момче, което теглело рикша в Мадрас. Решавало математически задачи, преди да е чуло условието. Твърдяло, че го връхлита силно чувство на тревожност всеки път, когато до него се приближи човек, който мисли за математическа задача. И отговорът се появявал в главата му — символите били подредени „като войници“. Накрая го отвели в Оксфорд, за да го подложат на тест. За да докаже способностите си, младежът решил задачи, които по онова време се смятали за нерешими. Неговите отговори били запазени в оксфордския архив и десетилетия по-късно се доказало, че са били верни. По онова време обаче „младежът“ бил починал от старост.
Елизабет остави чашата с кафето на масата.
— Колкото и впечатляващи да бяха тези и други подобни случаи, те само подклаждаха манията на баща ми, без реално да му помагат в изследването. Трябваха му живи обекти, с които да работи. Затова той продължи да събира непотвърдени разкази и слухове и откри, че много от най-интересните случаи са в Индия. Сред техните йоги и мистици. По онова време други учени вече търсеха физиологично обяснение на удивителните им умения. Като това, че издържат с дни на много ниски температури, нагаждайки кръвотока към крайниците и кожата си. Или че гладуват с месеци, като забавят значително метаболизма си.
Грей кимна. Самият той се беше интересувал от учението на йогите. Всичко се свеждаше до особен вид умствен контрол, който регулираше телесни функции, смятани от традиционната наука за неволеви.
— Баща ми се зае да изучи индийската история и език, занимаваше се дори с древните ведически текстове, свързани с пророчества. Издири йоги с развити умения и ги подложи на тестове — изследвания на кръвта, електроенцефалограми, мозъчно картографиране, направи дори ДНК тестове, за да проследи произхода на най-талантливите. Целта му беше да докаже научно, че в мозъка съществува органична основа, отговорна за онова, което руснаците бяха демонстрирали в опита си с котката и нейните новородени котенца.
Пейнтър се отпусна назад на дивана.
— Нищо чудно, че са го потърсили за Станфордския проект. Изследванията му са имали много общо с тяхната цел.
— Но защо да го убиват заради това? Оттогава са минали години — възрази Елизабет и улови погледа на Грей. — И какво общо има онзи странен череп с цялата история?
— Засега не знаем — отговори вместо него Пейнтър, — но до утре сутринта ще разполагаме с повече данни за черепа.
Грей се надяваше шефът му е да е прав. Екип от експерти вече работеше върху странния обект. Черепът беше изпратен по куриер в централата на Сигма въпреки негласната неохота на Грей — по всичко личеше, че именно черепът е ключът към загадката и той предпочиташе да го задържи при себе си.
На вратата се почука.
Пейнтър се извъртя, Ковалски се изправи с обувка в ръце.
Грей също стана.
Пред къщата бяха оставили двама цивилни агенти да пазят. Ако беше възникнал проблем, някой от тях щеше да съобщи по радиовръзката. Въпреки това Грей извади полуавтоматичния си пистолет — защо й е на охраната да чука, щом разполага с радио?
