гневно:
—
Децата.
Пламтящо червено сияние се стрелна нагоре от централния площад, освети съненото селце и сградите по края му, пощурели сенки плъзнаха по панелните стени и празните прозорци.
Монк проследи с поглед сигналната ракета до зенита й, където се отвори малък парашут и тя пое бавно надолу.
Монк обаче не отдели поглед от небето.
Това небе… не беше просто
Изобщо го нямаше.
Червеникавата светлина на ракетата разкри масивен скален купол, който се простираше във всички посоки, обгръщаше цялото място. Монк зяпаше невярващо и въртеше глава ту насам, ту натам като някакъв глупак.
Изобщо не се бяха измъкнали.
Намираха се във вътрешността на огромна пещера.
Навярно беше дело на човешки ръце, ако се съдеше по белезите от експлозии по тавана и стените.
Сведе поглед към съвършеното селце, консервирано в пещерата като корабче в бутилка. Само че времето му за разглеждане на забележителности беше свършило.
Константин го дръпна зад някаква издадена варовикова стена. Тройка джипове се приближи с тих рев по стръмния път, подмина ги и продължи към болничния комплекс. Тихият звук говореше за електрически двигатели, а мъжете в колите бяха униформени и въоръжени.
Лошо.
Щом джиповете се скриха от погледа, Константин посочи към мрака в недрата на каверната, далеч от селото. Прекосиха каменистия терен и излязоха на тясна и както изглеждаше, рядко употребявана пътечка.
Заобиколиха подземното село, придържайки се към склоновете на пещерата. В далечния край Монк забеляза отвор на тунел, ярко осветен с електрически крушки и запечатан с гигантски метални врати, достатъчно широки да пропуснат два циментовоза един до друг. Имаше и шосе, което извеждаше от каверната.
Но децата го поведоха в обратната посока.
Къде го водеха?
Зад тях вой на аларма разцепи въздуха, оглушителен като сирена за въздушна опасност в затвореното подземно пространство. Четиримата се обърнаха едновременно. Червена сигнална светлина примигваше и се въртеше върху покрива на болничния комплекс.
Обитателите на селото току-що бяха научили втората част от истината.
Не само децата бяха изчезнали.
Монк понечи да ги подкара напред по пътечката, но силният звук направо ги беше побъркал. Затискаха в ръце ушите си и стискаха силно очи. Кишка се преви на две, сякаш се канеше да повърне. Константин се беше свлякъл на колене и се люлееше напред-назад — Пьотър се притискаше в Монк.
Някаква свръхчувствителност изглежда.
Въпреки това Монк ги подкара напред, носеше Пьотър, а Кишка влачеше след себе си.
Хвърли поглед през рамо към примигващата сирена. Може да беше изгубил паметта си — или да му я бяха отнели съзнателно, ако трябваше да бъде точен, — но едно нещо знаеше със сигурност.
Ако го хванеха, щеше да се прости не само с паметта си.
А децата сигурно щяха да пострадат повече и от него.
Трябваше да продължат…
6.
Николай Соколов чакаше да разположат камерите. Самият той вече беше готов — с голяма мека салфетка, втъкната около яката, която да предпази бялата колосана риза и тъмносиния костюм от дебелия слой професионален грим. Беше се оттеглил за кратък размисъл в едно от болничните отделения в дъното. Международните новинарски екипи все още се подготвяха за сутрешното предаване от стълбите пред сиропиталището.
Слънчевата светлина се лееше на потоци през високите прозорци на отделението в дъното на Киевския дом за деца. Само една сестра от персонала се движеше тихо между леглата. Тук бяха скрити най-тежките случаи — двегодишно момиче с тироиден тумор в гърлото, който не подлежеше на операция, десетгодишно момче с подута от хидроцефалия глава, друго, чиито очи гледаха празно заради тежка форма на умствено изоставане. Това, последното, беше вързано за леглото — и краката, и ръцете.
Сестрата, едра украинска матрона в синя престилка, забеляза кое е привлякло погледа му.
— За да не се нарани, г-н депутат — обясни тя с очи уморени от ежедневната среща с твърде много страдание.
Имало бе и по-тежки случаи. През 1993 година в Молдова се беше родило бебе с две глави, две сърца, два гръбначни стълба, но само с един комплект крайници. Друго дойде на бял свят е мозък извън черепната кутия.
Всичко това бе наследство от Чернобил.
През пролетта на 1986 г. четвърти реактор на атомната електроцентрала в Чернобил беше експлодирал посред нощ. През следващите десет дни той беше излъчил радиация, равняваща се на четиристотин бомби като онази, която бе разрушила Хирошима. Лъчението бе засечено в различна степен по цялата планета. Според руската академия на медицинските науки до днешна дата от радиационно отравяне бяха починали над сто хиляди души, други седем милиона бяха получили по-голяма или по-малка доза радиация. Повечето от тях бяха деца, а краят на наследството от ракови заболявания и генетични аномалии не се виждаше.
А сега идваше ред на втората трагична вълна, сега, когато облъчените, в крехка възраст деца ставаха родители на свой ред. Данните показваха трийсет процента ръст на вродените заболявания.
Именно по този повод беше дошъл тук енергичният и харизматичен лидер на долната камара на руския парламент. Избирателният район на Николай — Челябинск — беше на повече от хиляда и петстотин километра оттук, но проблемите му бяха от сходно естество. Именно там, сред височините на планината Урал, беше добивана огромната част от горивото за Чернобил, както и плутоният за съветските програми за въоръжаване. Челябинск и до днес беше едно от най-радиоактивните места на планетата. — Чакат ви, г-н депутат — каза откъм вратата секретарката му.
Той се обърна към нея.
Елена Озерова, жена в началото на двайсетте с къса черна коса и смугла кожа, беше облечена с черен бизнес костюм, който скриваше малките й гърди и я превръщаше в безполово същество. Беше хладна, мълчалива и винаги на разположение. Пресата я наричаше „Николаевият Распутин“ и той нямаше нищо против.
Всичко това се вписваше идеално в плана му да бъде възприеман като смел политически реформатор, едновременно отворен за отминалата слава на руската империя. Дори беше роден в Екатеринбург, където съименникът му, Николай, последният цар от династията Романови, е бил държан като затворник и впоследствие убит. Макар и провалил се приживе, след смъртта си Николай беше канонизиран от Руската православна църква. Патриарсите дори издигнаха Кървавата църква с позлатен купол над мястото, където семейството му е било убито. Тя бележеше символичното прераждане на Романови.
Някои твърдяха, че четиридесет и една годишният депутат Николай Солоков с рядката си тъмна коса и къса къдрава брада е въплъщение на преродения цар.
Самият той нямаше нищо против подобни сравнения.
Сега, когато полагаше усилия да се изправи на крака под тежестта на огромен дълг, бедност и
