— Тоя тип е циганин — измърмори Ковалски.
Пейнтър стрелна с поглед едрия мъж.
— На нашата улица живееше едно такова семейство — обясни Ковалски и посочи с палец непознатия. — Това, дето го каза, беше на цигански.
— Прав е — каза непознатият. — Казвам се Лука Херн.
Пейнтър отвори още малко вратата и даде знак на мъжа да влезе.
Непознатият пристъпи предпазливо през прага, но не пропусна да кимне учтиво на Пейнтър и Ковалски.
— Састимос.
— Найс туке — отвърна Ковалски. — Само за сведение обаче, т’ва е кажи-речи всичко, което помня от езика ви.
Пейнтър заведе Лука и детето в дневната. Забеляза, че момичето се движи несигурно, а лицето му лъщи като при треска.
Лука видя Грей, който стоеше зад вратата с пистолет в ръка.
Пейнтър му даде знак да прибере оръжието. Не долавяше признаци за пряка заплаха в поведението на мъжа. Само предпазливост.
Елизабет пристъпи напред.
— Споменахте баща ми.
Лука сбърчи неразбиращо чело. Пейнтър обясни:
— Това е дъщерята на Арчибалд Полк.
Очите на непознатия се разшириха и след миг той кимна почтително на Елизабет.
— Съжалявам за загубата ви. Той беше велик човек.
— Какво знаете за баща ми? — попита тя. — И кое е това момиче?
Детето издърпа ръката си от непознатия и отиде при масата. Коленичи до нея и започна да се люлее напред-назад.
— Момичето ли? — каза Лука. — Истината е, че не знам. Истинска загадка. Получих съобщение от баща ви. На гласовата поща. Думите се застъпваха, сякаш е бързал да каже много, а не е имал време. Да сме купели дузина радиоприемника „Кобра Марийн“ и да сме ги настроели на определена вълна. После изреждаше някакви цифри. Да сме обикаляли Националния мол и да сме се оглеждали за „пакет“, който щял да активира приемниците. Звучеше като умопобъркан.
Пейнтър погледна към Грей. Той сви рамене.
— Пакет? — попита Пейнтър.
Лука сведе поглед към детето.
— Нея.
— Момичето? — попита шокирана Елизабет. — Защо?
Лука поклати глава.
— Бяхме задължени на баща ви, затова направихме каквото поиска. Дори бяхме в мола, когато са го застреляли, макар да разбрахме едва по-късно, че убитият е бил той. Но хванахме дирята на детето.
Пейнтър огледа момичето. Изглежда в дрехите или по тялото й имаше микропредавател.
— Проследихме я до зоопарка и там успяхме да я отведем, без никой да разбере.
— Отвлекли сте я? — попита Пейнтър.
Мъжът сви рамене.
— Съобщението завършваше с думите „откраднете пакета“. После трябвало да го доставим на някой или нещо на име „Сигма“.
Последното свари Пейнтър неподготвен.
— Съобщението прекъсваше рязко — продължи циганинът, — без други указания или обяснение някакво. След като отведохме момичето, трябваше да действаме бързо. Бояхме се, че и други може да я търсят. Особено след като беше обявена тревога в целия окръг. Но нямахме представа какво или кои са тези „Сигма“ от съобщението на професора. И докато обикаляхме и се мъчехме да измислим нещо, момичето взе да рисува като пощуряло.
Посочи детето, което се беше изправило и сега стоеше до една от стените. Взело беше парче въглен от камината и рисуваше с отсечени движения по стената, започваше на едно място, после се прехвърляше на друго, на пръв поглед без никаква целенасоченост.
— Направо като машина беше — продължи Лука. — Първо нарисува нещо като парк с дървета, после и моста Рок Крийк. — Кимна към прозореца. — А сетне и къща сред дърветата от първата рисунка. Наложи се да обиколим целия парк, докато я намерим. Така де, решихме, че явно е нещо важно. А междувременно тя нарисува скицата, която пъхнах под прага ви.
Лука ги изгледа по ред.
— Нарисува вас. Близки на д-р Полк, както изглежда. Може би вие знаете нещо за тази прословута Сигма?
Пейнтър извади лъскава черна карта — с негова снимка и президентския печат отгоре. И релефно изображение на холограмна гръцка буква.
Лука огледа внимателно картата, дори я наклони, за да види по-добре холограмата. И когато позна изображението, очите му се разшириха.
Докато течеше горният разговор, Грей се беше приближил тихо до момичето и сега разглеждаше рисунката му, приклекнал отстрани. Потърка брадичката си. Нещо беше привлякло вниманието му. Вдигна пръст, скрит наполовина между коленете му, като кечър, който дава знак на питчъра. Пръстът му сочеше към момичето.
Лицето й се беше прояснило. Главата й беше отпусната леко на една страна. Очите й бяха отворени, но не следяха движенията на въглена по стената. Колкото и странно да изглеждаше поведението й, не това беше привлякло вниманието на Грей.
Той сочеше друго — нещо, което и Пейнтър беше забелязал. Влажната й от пот коса се беше разделила леко зад ухото и малка метална пластина улавяше отблясъци от лампата. Формата й беше същата като на устройството, прикрепено към странния череп.
Само дето в този случай ставаше дума за жив човек.
Какво им беше пратил Арчибалд Полк?
Докато Пейнтър прехвърляше наум различни възможности, Елизабет се дръпна няколко крачки назад, загледана в стената. После посочи драсканицата и каза с ясно доловим страх в гласа:
— Елате да видите.
Пейнтър застана до нея и се загледа в рисунката, която Елизабет сочеше. От това по-голямо разстояние безсмислените драсканици придобиваха форма. Все по-ясна форма.
Накрая, след четири дълги мълчаливи минути, Елизабет заекна изумено:
— Но това е… това е…
— Тадж Махал — довърши вместо нея Пейнтър.
В тишината на последвалото изумление до слуха им стигна далечен звук. Ритмичен, усилващ се. Хеликоптер, който лети ниско и се приближава. Грей стана и посегна към детето.
— Някой ни е открил!
Николай слезе от Елена и се отпусна по гръб.
Вентилаторът в хотелската стая охлаждаше потното му тяло. Кръстът го болеше, а по раменете му имаше дълбоки драскотини, които още го щипеха. Елена стъпи грациозно на пода и разрошената й коса се люшна по гърба. Ритмичното полюшване на задника й на път към банята за малко да го възбуди отново. Пенисът му се размърда, но Николай знаеше, че след половин час му предстои интервю.
Новината за неуспешното покушение вече се беше разпространила. Репортажи от събитието щяха да се излъчат в новинарските емисии на всички международни канали. Вече го бяха уведомили, че снайперистът, когото полицаите бяха успели да прострелят, е издъхнал на път за болницата.
